В късния следобед отварям вратите на стария храм и в тишината към олтара чувам само стъпките си. Преди Освобождението сградата е била мохамедански молитвен дом. Наричана е Черната джамия, защото минарето й било от черен гранит. Построена е по поръчка на султан Сюлейман I от имперския архитект Коджа Синан.

Разказът на клисарката Иванка Дидова ме връща в миналото:

„Някога е била църква, даже манастир. След това на същото място е построена джамия, която наричат Черната джамия. След Освобождението обаче е предложено тя да се превърне в православен храм.”

След Освобождението от османско иго големият български държавник Петко Каравелов дава идеята вместо да се строи нова църква, самата Черна джамия да бъде преустроена. Нуждата от храм в тази част на града възниква, защото на мястото на изселилите се турци започнали да прииждат хора от цялата страна и така се оформил цял нов квартал, наричан Алигина махала. Идеята на Каравелов обаче трудно си пробива път. Но след доста перипетии в края на краищата тя се налага. Негово е и предложението за името на новата църква. През 1897 г. Министерският съвет решава „Черната джамия” да се преустрои в църква и тя да бъде посветена в памет на Светите Седмочисленици – създателите на славянската писменост Кирил и Методий и учениците им Климент и Наум – Охридски чудотворци, Сава, Горазд и Ангеларий. Разказът на клисарката продължава:

„Хората влизат в църквата, за да избягат от ежедневието, да се помолят, за да усетят вярата. Напоследък забелязвам, че много млади хора идват, интересуват се, искат да научат нещо ценно за вярата, защото има пропуски във възпитанието, но разбира се това зависи от всеки отделен човек.”

Потънала в зеленина, градинката край църквата „Свети Седмочисленици” е едно от най-уютните места в сърцето на големия град.

„Това е едно от любимите ми места, обичам да идвам тук, черквата ми харесва, тъй като ми дава някакво допълнително зареждане и мисля, че по този начин се чувствам в хармония със себе си. Така го усещам поне за мене. В тази градинка има най-различни кътове – за деца, за ритане на топка и за да се почерпи човек. Тук е за пенсионерите, тук за кучетата, там отзад за малките деца, изобщо, всеки си има местенце в градината. От София съм. Дядо ми е дошъл тук 11-та година, от Трън. Така, може да се каже, че съм потомствена софиянка.”

Църковната камбана сякаш отмерва времето и историята. Звънът й отброява 500-те години турско иго, после ликуването от Освобождението, провъзгласяването на Новото Княжество България и Съединението. Вековната сграда събира гласовете и молитвите на поколения българи. А край гроба на Петко Каравелов играят деца.