Новият авторски проект на Милчо Левиев е създаден за хор „Космически гласове“ с диригент Ваня Монева и Биг бенда на БНР, ръководен от Антони Дончев.  В него маестрото прави своеобразно обобщение на своя житейски и творчески път, по който все така активно продължава да търси близостта, а не различията…

„Пътешествие в два свята“ трябва има подзаглавие „Едновременно“.  Не е необходимо да отидеш в Щатите, за да чуеш американска музика, нито пък трябва американците да дойдат тук, за да чуят нашата. Защото джазът отдавна е завладял света, а българският фолклор е познат навсякъде от изпълненията на „Мистерията на българските гласове“ и на още много народни хорове и ансамбли. Боби Макферин и други големи музиканти преплетоха в своите идеи наши ритми и мелодии. Интересното в проекта, който представяме, е включването на сериозен джаз оркестър от 17 инструменталисти. Толкова са и певиците от хор „Космически гласове“. Това съчетание на изпълнители и интонации е ново и различно. Особено в „Рапсодия в синьо“ . Питат ме как тази „много американска музика“ се смесва с българската. Ами тя е там! Човек трябва да я открие за себе си и след това да импровизира. Интересна беше работата с момичетата в хора. Те са модерни хора и имат несъзнателно изграден усет към „другата“ музика. Нали казват, че учителите не ни учат, а само ни насочват да реализираме това, което е закодирано у нас. Това е нещо, което се случва постоянно вътре в мен. Опитвам се да го практикувам в живота си. За мен най-голямото изкуство е да живееш…

Много се промени целият свят оттогава. Промени се музиката, както и начинът, по който джаз, поп, рок, фолклор започнаха да се сливат. Нека споменем групи като „Чикаго“ , Махавишну и Дон Елис , с когото имах щастието и честта да работя. Това взаимно проникване започна да се случва през 60-те, а днес вече е нещо съвсем естествено. Никой не го осъжда, освен т. нар. пуристи, които държат за чистотата на музикалните стилове, чистотата на религиите… Това е проблемът на нашия свят – омразата и нетърпимостта към различното. Задачата ни като артисти е да премахнем тези граници. Колкото до свободата, бих казал, че може да живееш в диктатура и пак да си свободен вътрешно. Въпросът е дали искаш да си свободен и до известна степен „външно“. Защото свобода няма никъде. Всички знаем, че при капитализма водещ е бизнесът и диктатурата идва оттам. А диктатура на пролетариата така и не се състоя. Имаше диктатура над пролетариата. Може да съм малко краен… разбира се, има и почтени хора в бизнеса и политиката. А хубави неща се случват. Не само с този проект. Преподавам майсторски класове в НБУ от 15 години. Срещам толкова интелигентни и светли млади хора. Има такива хора в България.