Има един сегмент от туризма, който България упорито игнорира. Това е т.нар. dark tourism, наложил се като печеливша индустрия по света. Годишно десетки хиляди негови почитатели потеглят по следите на близкото минало, за да се потопят в злокобната атмосфера на обезлюдени градове, изоставени магистрали, концлагери и затвори, превърнати в музеи, и прочие непонятни за масовия турист атракции. Хитови дестинации за подобни мрачни пътешествия са бившите страни от соцлагера, които с фантазия и чувство за хумор, разработват комунистически маршрути за любопитни или носталгично настроени пътешественици. Но не и България.

Не е необходимо да ходиш чак до Чернобил, за да попаднеш на призрачно място. Достатъчно е да отскочиш до Северозападна България. Там те очакват навяващи тъга и меланхолия села и градове, тънещи в самота и разруха с изоставените им заводи, разпадащите се панелки, пустеещите селскостопански постройки и… избледнелите символи от комунизма! Каква по-умилителна гледка за всеки уважаващ себе си привърженик на dark tourism! Въпросът е, че стане ли дума за социалистическото й наследство, страната ни се държи като свенлива девойка. „Българите се срамуват от комунистическото си минало и правят всичко възможно да го забравят и… да го скрият” – обяснява 32-годишната Цветелина Цанкова – собственик на единствения специализиран туроператор у нас, който организира т.нар. „комунистически тур за носталгици”. И добавя:

„Най-вероятно наистина не сме го преосмислили, не го приемаме като история, като минало, а все още го свързваме с настоящето. Когато посещават Националния исторически музей, чужденците питат защо историята ни е показана до 1943-44 г., след което продължава с… химикалката на Георги Първанов, с която е подписал договора ни за членство в ЕС. В експозицията не е отразен цял един съществен 45-годишен период, времето на тоталитаризма. „Къде е социалистическият отрязък от историята ви?”, чудят се хората. А обясненията, че е още рано да го експонираме, защото трябва да минат поне 80-100 години, докато го осмислим, буди недоумение.”

А иначе dark туристите – предимно шведи, белгийци, французи и американци, никак не скучаят в България, защото тук определено има какво да видят и да снимат. Цвети разказва как чужденците изпадат във възторг от пустеещата, оставена на произвола на времето и природата, индустриална зона на град Перник – някогашен проспериращ център на стоманолеенето у нас. Да не говорим за споменатата Северозападна България – най-бедният район в ЕС. Развитият индустриален регион по време на соца беше буквално опустошен в годините на прехода. Доколко тези „забележителности” обаче са символ на 45-годишната тоталитарна държава или са по-скоро белег на последвалите 25 години мъчителен, несъстоял се според мнозина, демократичен преход, е въпрос на лично тълкуване. В соцмаршрутите на чужденците се вписва Паметникът на съветската армия в сърцето на София, както и построените в средата на ХХ век язовири, „погълнали” цели селища, заедно с църквите им. Пътешествениците разглеждат типичен апартамент в нашенска панелка от 50-те години, отбиват се в оцелял през „годините на демокрацията” хоремаг, за да си купят лимонени резенки и да видят какво означава празен магазин. Но когато настояват да посетят някой музей на комунизма, остават разочаровани, щом разберат, че такъв в България няма. „Питат ни как така всички бивши соцстрани си имат музеи, които разобличават тоталитаризма, но не и България” – разказва Цвети и добавя:

„Често ми задават и следния въпрос: „Не можем ли да посетим бившия концлагер на дунавския остров Белене?”. Аз лично съм разговаряла с представители на общината там. Има идеи за превръщането му в забележителност или представяне поне на архивни снимки, тъй като от концлагера няма запазени сгради и помещения. Просто в чужбина хората са свикнали, че такава информация не трябва да се крие. В останалите посткомунистически страни е широко разпространено виждането, че историята трябва да се помни, за да не се повтаря. Тези държави се опитват да запазят места, които напомнят за близкото минало.”

Хората, живели отвъд Желязната завеса, продължават да ни възприемат като „бивша социалистическа страна”. Те искат да разберат как българите са оцелявали 45 години в еднопартийно общество със забрана на частната собственост, политически репресии, цензура, планова икономика, ДС и пр. Оказва се обаче, че не само комунизмът буди любопитство, но годините на преход, белязали цели райони на България. Изоставени села с по един-двама възрастни жители на фона на приказно красива природа, пустеещи градове с нащърбени панелки и рухнали къщи, някогашни фабрики, превърнати в руини… Тези обекти биха могли да се превърнат в примамка за феновете на dark tourism и да донесат пари на държавата. Стига да успеем най-сетне да се дистанцираме от годините на социализма и да проявим щипка въображение и… чувство за хумор. А иначе България отдавна присъства в най-популярните специализирани сайтове за мрачни пътувания. Просто е въпрос на време да преосмислим близкото си минало. Дано това не ни отнеме 80-100 години!

Снимки: Венета Николова