„Ние откриваме Държавния сатиричен театър с „Баня” на Маяковски, а финал нямахме. В деня на премиерата ние всички, все пак още млади артисти, бяхме много разтревожени от това. На мене ми беше в същото време и много любопитно. Аз трябва да ви кажа, че се правех на по-разтревожена тогава, отколкото бях, защото вярвах на режисьора Сърчаджиев, тъй като и аз приличам на него. Обичам хора, на които последните хрумвания са много силни и слагат една хубава точка. Той ни каза да започнем много спокойно представлението,че през антракта ще ни разкаже финала. И наистина – събра ни през антракта и каза: намислих финала, бъдете спокойни. Машината на времето отсява доброто от злото – тоест положителните от отрицателните герои.Положителните с една светлина, кулисата трябва да ги изтегли да отидат в бъдещето, обаче ние, отрицателните, трябваше в един мрак да се стоварим долу и да пълзим. Ние го попитахме: „Сърчо, къде ще паднем?” Той каза – където намерите за добре. И ние намерихме за добре да паднем в оркестъра. Всичките падахме, като Братска могила се струпахме и лазехме като в преизподня в тъмното със загадъчна светлина оттук-оттам. Това той си го беше намислил и му беше съвсем ясно къде ще паднем, но не ни беше казал, за да не се изплашим. По едно време аз дори усетих, че тъпча някого и под мене се чу един глас: „Дръпни са, ма, ще ме смачкаш”. Това беше Парцалев. Така че аз това откриване няма да го забравя никога. То беше именно в стила на нашата работа, благодарение на този стихиен и необикновен режисьор – Сърчаджиев.”
През 1957 г. с постановката „Баня“, за която ни разказва голямата актриса Стоянка Мутафова, започва биографията на Сатиричния театър. Няма как в тези години създаването му да не е подчинено на повелята на времето: „Първият ни глас на новородено не е плач, а ясно и недвусмислено провикване – ние сме агитационен театър! Макар и съвсем млади, ние ще се стремим още от деня на прощъпулника си да застанем здраво на крака, да грабнем копието на смеха и боздугана на сатирата и да се наредим в редиците на борците за комунизъм“ – пише основателят му Стефан Сърчаджиев. Ето интервю с него, направено малко преди откриването на театъра:
Подготвят се три програми при нас – три спектакъла. Вторият ще бъде български сборен спектакъл от сатири на наши автори, които ще бъдат обрамчени в една специална театрална рамка – с конферансиета, с музика, с песни.
За в бъдеще какви произведения смятате да включите в програмата?
Следващият спектакъл след този, българския, ще бъде „Сатирата през вековете“ – като се почне от Ювенал, Аристофан, мине се през Средните векове, Ренесанс, достигне се до наши дни. Всичко това ще бъде в костюми, декор и музика от епохата, като всяко от тези отделни сатирични произведения на великите автори се осъвременят, намерят се такива елементи, които да звучат съвременно.”
Въпреки това театърът има проблеми с цензурата и се налага преди премиера някои спектакли да бъдат преработвани. През 60-те години режисьорът Методи Андонов поема театъра, като неговите постановки по Гогол, Чехов и Вазов създават истинска епоха. Методи Андонов поставя първия спектакъл по Йордан Радичков – „Суматоха” и превръща „Римска баня” на Стратиев в един от върховете в репертоара на театъра.
Спектаклите на режисьорите Гриша Островски и Младен Киселов също продължават традицията Сатиричния театър да ражда хитове, които се играят в продължение на години – „Сако от велур” и „Рейс” на Стратиев, „Лазарица” на Радичков и др. Те са любими не само на публиката, но и на самите актьори. Емблематичен за това е споменът на Йордан Радичков за пиесата му „Суматоха”:
„Спомням си, как при някои представления актьорите така силно се „нажежаваха”, че дълго време подир това продължаваха да носят в себе си високата игрова температура. И неведнъж съм чувал с ушите си как Григор Вачков или Георги Парцалев са предлагали на своите колеги да излязат пред завесата и да кажат на публиката, че искат да повторят току-що изиграното представление...”
„Сигурно и ние ще грешим. Но не се страхуваме от това, защото ще се учим от грешките си.Често пъти ние ще говорим на шега. Но бъдете сигурни, че мислим сериозно“ – заявява в обръщението си при основаването на Сатиричния театър Стефан Сърчаджиев. Думите му остават като характеристика на театъра и през следващите десетилетия. Режисьорите и актьорите му говорят на шега, но мислят сериозно и са любимци на поколения българи.
Снимки: satirata.bg
Задачата ни е да направим България нормална държава, а не съвършена. За човешкото същество е много по-естествено да живее в един свят, в който държавата не го държи за гушата, не му определя работата, не му решава възгледите и не го учи как да живее...
Красива, умна, талантлива и малко екзотична, Елисавета Багряна е звездата на българския културен небосклон, зает почти изцяло от мъжете. Въпреки чувствителността и крехкостта си, тя обаче се оказва удивително силна и оцеляваща в трудната борба за..
„Време на вяра, надежда и любов. И отсъствие на мъдрост.“ Така характеризира началото на 90-те години Петко Ковачев, който тогава е член на Независимите студентски дружества и „Екогласност”. През 1990 г. събитията вървят не като поток, а като придошла..