Двадесет и пет години, които не промениха България

Точно преди четвърт век статуквото, установено в Европа от победителите във Втората световна война, претърпя земетресение от девета степен по Рихтер. Дали трусът беше неочакван или предизвикан – ще разберат идните поколения, сега не ни е позволено да знаем. Но така или иначе след 44 години „студена война” и мирно съвместно съществуване между Изтока и Запада в Стария континент, уговорките от Ялта между СССР, САЩ и Великобритания за разделението на Европа след победата над фашистка Германия, се оказаха в края на XX век вече с изтекъл срок на годност. Москва се затвори в себе си, а пропагандата дефинира разпадането на Съветския съюз и на неговите сфери на влияние като победа на западната демокрация и нейната пазарната икономика над тоталитаризма и плановото стопанство.

Стартът на промяната бе даден през късната есен на вече далечната 1989 година. Тогава всяка една от така наречените държави-сателити на СССР в Източна Европа прекъсна „пъпната връв” с Москва, по която течеше евтин нефт и газ, и тръгна по своя път на приобщаване към западните ценности. Победителите в „студената война” раздадоха „наръчник на потребителя” за извършване на прехода, който обаче беше прочитан както дяволът чете Евангелието, поне в България.

На 10 ноември 1989 г. се проведе прословутият пленум на ЦК на БКП, който свали от власт Тодор Живков, управлявал първо партията, а после и държавата в продължение на 35 години. Прекалено дълго време анализаторите се упражняват в словесни каламбури дали е било дворцов преврат, или триумф на добрите сили в партията, или ход за предпазване от гражданска война или какво ли не още… Всичко това вече надали има някакво значение. Какви са все пак „светлините и сенките” след тази историческа промяна?

След „цяла вечност” на говорене под сурдинка за недъзите на живковия режим пред чаша с ракия вечер в кухнята, на българите вече им беше дадена възможността да протестират и викат по улици и площади, да организират граждански неподчинения, да спят в палаткови лагери на „истината” в центъра на столицата, да блокират кръстовищаи много още. Печатният орган на БКП „Работническо дело” беше пометен от конкуренцията на десетки нови свободни ежедневници. Нароиха се и демократични партии, претендиращи да изковат в парламента новите съдбини на България.

Много са тези, които днес твърдят, че двадесет и петте години преход не промениха България по начина, по който си го представяха първоначално с детска наивност честните хора. Днес за тях вече е ясно, че като птицата Феникс, кадрите на тоталитарната система се преобразиха в нови одежди и яхнаха вълнàта на икономическия либерализъм. След 10 ноември беше на мода американската крилата фраза, че няма значение как си натрупал първия милион. Под този девиз започна разграбването на държавата. Хрониката на приватизацията „по български” успешно може да се превърне в наръчник за измами от всякакви величини. Така днес бизнесът се представлява не от образовани и предприемчиви хора, отговорни за благоденствието на цялото общество, а предимно от грабливи тарикати. Според данни изнесени в пресата, около 80% от работодателите в България са със средно и по-ниско образование. Сполучливо отбелязват някои коментатори, че в българския бизнес влязоха прекалено много борци и нито един шахматист.

През 2004 г. България стана членка на НАТО, а през 2007 г. бе приета в ЕС. За пред Брюксел, на пръв поглед днес фасадата е демократична: провеждат се свободни избори, в парламента се водят дебати и се коват закони, печатът критикува правителствата, спазват се европейските директиви. Но зад фасадата има една „сива зона”, в която политиката, икономиката и организираната престъпност са се вплели помежду си. Партиите тук не са изразители на интересите на определени обществени прослойки, а са инструмент за разпределение на финансови потоци, включително и на европейските фондове, по посока на привилегировани кръгове. Днес все повече се говори за задкулисие, за проникване на мафията в най-високите етажи на властта, за повсеместна корупция. И какво от това? Темида да е вкарала в затвора някой от истинските босове на ъндърграунда?

Благодарение на този типично български модел на квазидемокрация, доминирана от олигархични кръгове, след 25 години преход страната се превърна в най-бедната в ЕС. Много от стоките от първа необходимост в супермаркетите се продават на цени дори и по-високи от тези в развитите западни икономики, а средната месечна заплата не надхвърля мизерните 400 евро.

Социалните измерения на прехода 25 години по-късно също не са окуражителни. Образователната и пенсионната система, както и здравеопазването са на командно дишане. Но най-обезпокоителното явление е обезкървяването на нацията. След 1989 година над милион и половина българи са емигрирали, за да търсят по-добър късмет в чужбина. Да оставим настрана гастарбайтерите, ромите и проститутките. Напуснаха и продължават да напускат България високообразовани специалисти в областта на информатиката, авангардните технологии и медицината.

Днес, 25 години по-късно, болшинството българи отново са пред чашата с ракия вечер в кухнята, но вече не само, за да „благославят” политиците и новобогаташите, а и да правят тънка сметка дали ще стигне заплатата за храна, дрехи, ток и отопление през месеца.

Споделете

Двадесет и пет години, които не промениха България

Още от категорията

Лекторатите по българистика имат важна роля за "запалване" на интереса към България по света

България е сред страните с най-много жертви на инсулти в ЕС

България беше представена на изложение за висше образование в Япония

Климатичните промени носят по-големи разходи и риск от бедност за много българи

Лошото време си отива, на юг ще има локални кратки валежи

България днес - 4 юли 2024 г.

Българско Национално Радио