Една задълбочена, добре аргументирана и написана с вдъхновение книга – „Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното”, имаше премиера в Националния музей на българското изобразително изкуство. Неин автор е проф. Румяна Станчева, известен изследовател в сравнителното европейско литературознание и балканистиката. В продължение на години обаче тя проучва житейския път и наследството на художника Жорж Папазов. Преглеждайки каталога на Френската национална библиотека, открива цели шест негови книги нафренски. (Папазов има и една книга на български – „Париж. Творчество и съдба на велики художници”). Роден в Ямбол, Южна България, той следва в Прага и Мюнхен, работи и се образова във Виена и Берлин, накрая се установява в Париж. Има изложби в Париж, в много европейски градове, както и в САЩ. Ето какво казва в интервю за Радио България критикът Митко Новков:

„Той е един от големите български, а и френски художници. Папазов е сред родоначалниците на сюрреализма, въпреки че не се е включил към тяхното движение, защото е имал здрав български индивидуализъм, не е обичал колективните изпълнения. Много отдавна не е представян пред българската публика. Жорж Папазов е известен главно като име у нас, може би от монографията на изкуствоведа Кирил Кръстев и сега, слава Богу, от тази книга на Румяна Станчева. Но иначе като художник е сравнително малко познат, отдавна не е имало негова изложба в България.”

Първата самостоятелна експозиция на Папазов е в София – през 1919. В средата на 30-те години той се завръща в България за около две години. Опитва се да пробие със своето изкуство, но подкрепата, която получава, не е достатъчна. Известните интелектуалци Сирак Скитник  и Симеон Радев пишат статии за него, но общо взето, родната публика остава хладна към творчеството му.

„Той създава едно изкуство, съвсем различно от онова, което тогава е било ценено – отбелязва Митко Новков. – При него има фигуративност, но доста по-различна от общоприетата. Има странни съчетания на цветове и т.н. Той бяга от реализма категорично. Дали тогавашната публика не е била готова за творец като него или той я е надценил, но те не се „срещат” – отбелязва Митко Новков. – Тогава Папазов пише на български книга за френските художници, с която да обоснове чрез тях своя начин на рисуване. Интересното е, че като писател той е по-скоро реалист – и в романите, и в спомените си. Неслучайно е оставил много спомени за свои приятели: Паскин, също роден в България, Дерен – един голям френски художник и др. Тъй че, ако като художник Папазов е сюрреалист, като писател той е типичен здрав, солиден критически реалист.”

За две от книгите на художника – повестта „Поп Васил” и романа „Братя Дренови”, се знае, че черпят от неговата семейна история. Друга е събрала мемоари под заглавието „Паскин!...Паскин!...Тук съм!...” Тя има и второ допълнено издание. На голямото му приятелство с Дерен – един от родоначалниците на фовизма, са посветени други две книги със спомени. Последна е неговата автобиография „По стъпките на художника”, излязла година преди кончината му.

„Книгите на френски на Жорж Папазов ги няма в България (с изключение на „Поп Васил” в Националната библиотека) – посочва Митко Новков. – Те изобщо не са превеждани. Това е един пропуск от наша страна като българи, че не сме се обърнали към тях. Дори те да не отговорят на всичките ни критерии, ще ни дадат по-голяма представа за този световноизвестен българин в полето на визуалната култура. Тъй че, може би трябва да се замислят българските издатели и да издадат неговите произведения.”

Картините от колекцията на Националната художествена галерия снима Венета Павлова