Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

1972 – Георги Парцалев: „Смехът е сериозно нещо”

БНР Новини
Кадър от филма „С деца на море”

По пътя се носи червена кола, гърми музика, шофьорът, разгърдил риза, пуши скъпи цигари, а засукана девойка го глези с шоколад. Не, не гледате началото на американски филм. Колата е... „Москвич”, а в главната роля е Георги Парцалев. През 1972-ра на екраните се появява един от шедьоврите на българското кино „С деца на море” по сценарий на Братя Мормареви. В него участва почти цялата детска „банда” от „Таралежите се раждат без бодли”, но душата на филма и сюжета е злополучният чичо Манчо. Децата, без да искат, нарушават плановете на съседа им от София, който е в командировка с чужда жена. И за беля попада в капана: „Ха-ха-ха, Чичо Манчо, снех те!!!“

Червен „Москвич” като този от филма „С деца на море” и восъчна фигура на любимия за няколко поколения актьор Георги Парцалев ще бъдат сред основните експонати на първия у нас „Ретро музей” във Варна. Четвърт век след смъртта му българските зрители продължават да си спомнят с усмивка тази и още десетки негови роли. А кои от тях цени най-много той самият?

Разбира се, всяко лице, което съм рисувал, ми е доставяло голямо творческо удовлетворение. Било ми е близко. Макар че съм му вадил душата, както се казва, със смях и насмешка. Но може би все пак – Хаджи Смион, може би Подкальосин, Варавин, може би Осип, може би Михал, кой знае.

Кой от образите си цените най-много?


Такава равносметка мисля да направя на 100 годишнината си. Но все пак смятам, че това е Варавин от „Смъртта на Тарелкин“ на Сухово-Кобилин.”


Роденият през 1925 г. в гр. Левски актьор завършва гимназията в Плевен. След това – медицина в Софийския университет, но не се дипломира – вече играел в театър „Възраждане”, криейки от семейството си. Баща му бил заможен човек, но държал строго сина си. Казвал му: „Ако искаш, заведи целия клас в гостилницата. Сметката да я пишат в тефтера, аз ще я оправя!” И не му давал никакви пари. Веднъж младежът отчаяно споделил в дневника си: „Днес пропуснах страхотен филм – нямам пари!” Същия ден баща му пристигнал в Плевен. Видял отворената страница и дописал: „Парите развалят човека.” Самият Георги Парцалев вярвал в това. Не трупал и не събирал пари. Живял до края на дните си под наем и щедро черпел всички, с които сядал на една маса. За него колегите и приятелите си спомнят не само като великолепен артист, но и като изключително светла личност.

Искам да се самопредставя. Родил съм се и съм живял горе-долу добре, защото бях на родителска издръжка. Бай Иван Парцалев, баща ми, беше голям добряк и не ми се сърдеше, че му харчех парите. Един мерак имаше – да стана доктор. Ей така викаше: искам да те видя в бяла престилка, пък тогава да умра. Той искаше доктор да стана, аз пък бях закърмен с театрално мляко. Че е така, ще се убедите малко по-нататък. Разплаках публиката още 6-годишен, като изиграх Квазимодо. После и аз плаках – кака такъв бой ми удари, дето й бях взел шортите, че наистина видях Парижката Света Богородица. Оттогава започна утвърждаването ми като трагичен актьор. И кой знае какво щеше да стане, ако една фатална случайност не ме обърна на 180 градуса. В една пиеса главният герой, тоест – аз, трябваше да се самоубие. Предвидено беше когато насоча пистолета в челото си, Маринчо Реквизита, мой приятел, да гръмне някъде зад кулисите. Насочих пистолета, примрях... и нищо. Нямаше изстрел. Въртях безпомощно оръжието, страхувах се и какво ли не правих, Реквизитът мълчеше. Видях на масата един нож, впуснах се и го забих в сърцето си. И тогава онзи серсемин, взе че гръмна. Оттогава, щом се появях на сцената, публиката започваше да се смее. Така от драматичен герой станах комедиен. Човек не знае какво го очаква. В театъра на трудовата повинност влязох с името на смешник. А след откриването на Сатиричния театър през 56-а година постъпих на работа там. Вкратце – това съм.”

Макар и без театрално образование, Георги Парцалев е сред първите актьори, назначени в новосъздадения Сатиричен театър, където изиграва блестящи роли в „Смъртта на Тарелкин”, „Михал Мишкоед”, „Големанов”, „Щръклица”, „Януари” и мн.др. Първото му участие в киното е през 1958-ма, в „Любимец 13”. Следва цяла поредица, с която става наистина любимец на публиката. Умира на 64-годишна възраст в София през 1989 г.

„Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости” – обичаше да казва той.



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

Правителството на Филип Димитров

1992 г. – Филип Димитров – премиер с малко, но завинаги

Задачата ни е да направим България нормална държава, а не съвършена. За човешкото същество е много по-естествено да живее в един свят, в който държавата не го държи за гушата, не му определя работата, не му решава възгледите и не го учи как да живее...

публикувано на 07.07.15 в 12:01

1991 г. – Елисавета Багряна – вечна и неповторима

Красива, умна, талантлива и малко екзотична, Елисавета Багряна е звездата на българския културен небосклон, зает почти изцяло от мъжете. Въпреки чувствителността и крехкостта си, тя обаче се оказва удивително силна и оцеляваща в трудната борба за..

публикувано на 01.07.15 в 11:35

1990 година: Времето е наше?

„Време на вяра, надежда и любов. И отсъствие на мъдрост.“ Така характеризира началото на 90-те години Петко Ковачев, който тогава е член на Независимите студентски дружества и „Екогласност”. През 1990 г. събитията вървят не като поток, а като придошла..

публикувано на 23.06.15 в 14:28