„Ако има грешка, има и прошка” е старинна поговорка, която и до днес съпътства живота на българина. За да ни напомня, че искреното разкаяние обикновено получава също толкова искрено извинение. Поне в повечето случаи. В българския фолклорен календар има определени дни, в които опрощаването на всички прегрешения е задължително. Най-важният сред тях носи точно такова име – Прошка. Така наричаме Сирница или Сирни заговезни – обичая, който се извършва в последната неделя преди началото на Великия пост. В повечето български семейства и до днес се спазват ритуалите, свързани с него.

През тази седмица веселбата е задължителна. Момите и момците играели хорà всеки ден, защото след това, чак до Великден, те били забранени. Пак по това време връзвали люлки, на които задължително се люлеели неженените представители на общността – за здраве и късмет при избора на съпруг или съпруга. Във фолклорния календар това е и последният момент за вдигане на сватба. След Сирни заговезни сватбите са позволени едва с настъпването на есента и след приключване на земеделските работи.

На Сирница най-важно е да се вземе прошка. Затова целият ден преминава в посещения. Младите отиват на гости при своите родители, при своите кумове, както и при всички важни хора, от които получават помощ и подкрепа. Отиват в домовете им, за да се простят – т.е. да поискат и да получат прошка. Вярва се, че човек не може успешно да пости и да пречисти душата си, ако не получи прошка от всички свои близки. Вечерта, преди семейството да седне около трапезата, в дома също се извършва ритуалът за опрощаване на грешките. По-младите целуват ръка на възрастните и казват: „Прощавай!”. Отговорът е: „Господ да прощава! Простено да ти е!”. След като е настъпил духът на помирение, следва празничната вечеря. Наричат я още Прощални заговезни или Прὸшчани пὸклади.

Хлябовете за трапезата са обикновени, затова тя не се кади и няма определени обреди. Но на нея задължително присъстват масло, яйца, сирене и приготвени от тях млинове, баници и т.н. Някога жените отделяли от всички приготвени блюда и раздавали на бедни семейства, за да могат и те да „заговеят” според обичая. След вечерята следва веселото „хамкане”. Над масата (или над мястото за хранене) се връзва червен вълнен конец. На него се прикрепя яйце, сирене или бяла халва. В някои краища на България връзват и яйце, и сирене, както и въглен. След това конецът се залюлява и всеки от присъстващите се старае да хване завързаните за него неща с устата си. Използването на ръце е забранено. „Това „хамкане”, неотделима част от „поклади”, има обреден характер” – пише Димитър Маринов. Вярването е, че този, който успее пръв да улови храната или въглена, ще има много успехи. След приключване на обреда, въгленът се скътва, за да бъде използван за лек през годината. От яйцето се отделя жълтъкът и заедно със сиренето се прибира – също за лечение на хора и животни. След обредно наричане за богата реколта от жито, конецът се пали. Ако изгори бързо и докрай – наричането ще се сбъдне.