„Най-важният урок от него е любовта във всяко едно отношение – към децата си, към изкуството, към живота, към приятелите.Той е закърмен с тази любов, която е получил от семейството си – тези много бедни, обикновени хора, които като някакви орлици бяха. Те до последния си дъх го смятаха за изключителен. Не са имали никакви питания по въпроса, когато той в село Калище, в едноетажна къщичка от две стаи и една кухня, е казал, че иска да учи френски и да отиде във Френски колеж, те да се дигнат и да дойдат в София, и да живеят в една още по-малка къщичка в Красно село. Защото той иска да учи и е приет във Френския колеж и това не е подлежало на никакви коментари. Иска да свири на цигулка, добре – ще свири …” Това разказват Невена и Милена Андонови, загубили баща си като деца. И до днес се опитват да запазят живо усещането за връзка с него. „Той беше на някаква скорост, на свръхскорост се движеше, излъчваше страшно много радост и вдъхновение” – взират се през маранята на времето двете сестри. В спомените на дъщерите си Методи е вечно липсващият, живеещ в радост и вдъхновение от работата си татко.
Като белязан от съдбата, Методи Андонов започва пътя си на режисьор в Бургаския театър „Адриана Будевска” в годините, когато столичният арт елит се изсипва на премиерите в морския град, за да си свери часовника. Това е славният период на театъра – от средата на 50-те до края на 60-те години, когато „прочутата четворка” – Методи Андонов, Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова създават модерния български театър.
Задачата ни е да направим България нормална държава, а не съвършена. За човешкото същество е много по-естествено да живее в един свят, в който държавата не го държи за гушата, не му определя работата, не му решава възгледите и не го учи как да живее...
Красива, умна, талантлива и малко екзотична, Елисавета Багряна е звездата на българския културен небосклон, зает почти изцяло от мъжете. Въпреки чувствителността и крехкостта си, тя обаче се оказва удивително силна и оцеляваща в трудната борба за..
„Време на вяра, надежда и любов. И отсъствие на мъдрост.“ Така характеризира началото на 90-те години Петко Ковачев, който тогава е член на Независимите студентски дружества и „Екогласност”. През 1990 г. събитията вървят не като поток, а като придошла..