Има мелодии, които ни изглеждат като дошли от вечността, но не са. Някои от тях като по чудо напускат както териториите, където са създадени, така и епохата, за която са сътворени. В определени случаи това става благодарение на джаза. Хоакин Родриго написва Concierto de Aranjuez през 1939, но това великолепие става известно извън Испания на Франко благодарение на Майлз Дейвис 20 години по-късно. Подобна съдба сега има една българска авторска песен от средата на 60-те, смятана също погрешно за традиционна, подобно на Aranjuez. На песента се дава силен идеологически привкус, въпреки който обикновените хора я пеят дори и на маса. Но това не я прави известна извън България. Половин век по-късно обаче, като част от джаз-албум, тя докосва чувствителните струни на специализираната американска критика. Не само това е причината да потърсим нейния изпълнител – перкусиониста Ерол Ракипов.

Вибрафонът е само един от инструментите му, заедно с маримбата и тъпана. Току-що излезлият му албум Pictures From a Train Window събира трима български и трима американски музиканти в едно пътешествие. За Ерол то започва доста преди да напише преди години заглавната композиция. Като ученик в Музикалното училище в София слуша недостижимия маестро Гери Бъртън.

Като го слушаш, ти иде да се отчаеш, но аз вместо това се амбицирах – си спомня днес Ракипов. В Kонсерваторията професорът му оценява таланта, пише на Бъртън и Ерол заминава за Бъркли (Berklee College of Music). Беше доста страшно човек от ранга на проф. Палиев да ти каже, че вече няма на какво да те научи и затова те праща при най-добрите. Дълго време трябва на Ерол да се осмели да пише авторски композиции, но правейки мастер в Маями като че ли транспонира на нотния лист пътя си от България до Флорида и така се раждат Pictures From a Train Window.

Междувременно открива друг сънародник, музициращ на Западния бряг – определяния за „лиричен по европейски“ китарист Христо Вичев. Заедно с кларинетиста и саксофонист Любомир Господинов, Ракипов се впуска в създаване на по-трудните, но със сигурност добри вибрации. Заради останалите трима американски музиканти има една идея по-малко неравноделности, представени с достатъчно чувство за хумор. А че то никога не е липсвало на Ерол показва както добавянето на второ «р» в името му (като на пианиста Erroll Garner), така и изписването на заглавията на народните песни в сегашния му албум. Така "Джоре дос" става Mad Djore, Дилмана, която сади пипер, сменя всичко, за да се преобрази в Dill Man (човекът-копър). Кулминацията на финалното парче – „Имала майка” е подобаващо разтърсваща. Авторът му – Димитър Янев, чува демо-версия малко преди смъртта си и предоставя авторските си  права чрез бащата на Ерол, отишъл да го види. За Янев, критикът Крис Мози пише: If there's any justice, he's written a song destined to become a standard. (За да бъдем справедливи, неговата песен е истински стандарт). Как приема Ерол подобни оценки?

Това много би го зарадвало. Няма човек, който да я е чул и да не я е обикнал. Критиците явно харесват различното й звучене. Комбинацията китара-вибрафон-кларинет е много необичайна, явно нещо ни е събрало, трима българи, по странен начин...