Терзийството е сред т.нар. сезонни занаяти в нашата традиционна култура. Особено популярен през XVIII и XIX век, той бил упражняван само от мъже. През зимата, свободни от земеделския труд, те обикаляли селата и предлагали уменията си срещу храна, подслон и заплащане – след пазарлък със стопаните на дома, в който оставали временно, за да работят.

Както вече пояснихме, терзийството било много развито през XVIII и XIX век, когато се оформя като самостоятелен занаят, но съществувало много преди това. То е тясно свързано с абаджийството – тъкането на шаяк или аба (груб вълнен плат за мъжките връхни дрехи). Именно шиенето на тези дрехи наричали терзийство. По-късно уменията на терзиите включвали и направата на облекла за цялото семейство. Преди да се разпространи това занимание, изработването на мъжка, женска и детска носия било поверено на жените. При подготовка на чеиза, всяка мома трябвало да предвиди по няколко ката ежедневни дрехи – сукмани, елеци, ризи и пр. Те трябвало да стигнат за цял живот. Това правели с ясното съзнание, че след като се задоми, тя трябвало да се отдаде на грижите за децата, съпруга, къщата… Празнично облекло оставала сватбената носия. Дори жената да е от по-заможно семейство и да има повече празнични дрехи, погребвали я с „невестинското гиздило”. По него ще я разпознае съпругът й на небето – независимо кой си е отишъл пръв.

Нова премяна за момите се правела веднъж годишно, обикновено за големите празници – Лазаровден, Великден, Гергьовден. Затова неомъжените девойки очаквали появата на терзиите с голямо нетърпение. Излишно е да уточняваме, че и за майсторите най-желаните клиенти били хубавиците. Немалък брой песни са посветени на закачките, които си позволявали неженените терзии с младите момичета. В някои се разказва как младежът „се заплеснал”, та объркал конците, счупил иглата и т.н.

Той тръгвал зимно време по селата. Жените приготвяли шаяк, сукно или друго платно, в зависимост от потребностите на семейството. За времето, в което шиел дрехите, дядо ми, а и другите терзии, отсядали на стан по домовете на хората, за които работели в момента. Те имали задължение да им осигурят храна и постеля. Терзиите шиели дрехите и полагали основната украса. Фините довършителни работи оставяли за жените. Ако погледнете каквото и да е, изработено от терзия, ще се учудите – всеки бод е еднакъв с другия, все едно е шито на машина, а не на ръка. Представете си как се постига това с грубата материя на домашно тъканите вълнени платове. Нищо чудно, че са били съсредоточени и неразговорливи, докато работят. Моят дядо е от Самоков, учил е занаята си от майстор Бонé, който по-късно станал негов кум. Когато майсторът преценил, че е готов, започнал да работи самостоятелно. Получил майсторското си свидетелство през 20-те години на ХХ век. По същото време дядо подготвял сватбата си. Ушил венчалното сукно (сватбената носия) на невестата си и своите дрехи – аба и чешири.

Понякога Ангел прави ревюта на своята колекция. Тогава облича част от костюма на дядо си – само чеширите, защото горната част не му е по мярка. А някоя от манекенките представя сватбената носия на баба му. За щастие, преди да си отиде, жената решила да наруши правилата и наредила да бъде изпратена на оня свят с други дрехи, а красивото сватбено сукно завещала на внука си.