2004 г. – Магьосникът от Калиманица

Аз имах все слаби бележки, все тройки имах по български и литература. Изкарвах тройка, защото никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам, както си ща и завършвам, както си ща. Това казва навремето писателят Йордан Радичков, за когото словото и езикът са двете неща, на които дължим оцеляването си като народ. Ето и още негови размисли по темата, запазени в Златния фонд на Българското национално радио:

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

От цялата човешка история е останало само онова, което е изградено от камък и слово. В някои отношения словото даже превъзхожда камъка. Храмовете, изградени от него, са останали непокътнати, без никаква пукнатина в себе си, за разлика от каменните храмове. У нас словото продължава да има магическа сила. Българите много добре са разбирали неговата изключително голяма мощ. Може да се каже, че ние сме се съхранили през нашите тежки 13 века до голяма степен и чрез словото. Народът ни е казал, че човек не трябва да се бие с дърво, защото с дърво се бият скотовете, а човекът трябва да се бие с думи.

Роден в монтанското село Калиманица, Радичков става писател, за когото правилата в художествената литература не са на особена почит. Той е творецът, създаващ алтернативи. Когато заговори за родното си село, той винаги се вълнува. Селото се намирало край Берковица, но отдавна не съществува, а е на дъното на язовир. То обаче продължава да живее в творчеството му. Никога не е харесвал шума около името си. Обичта на читателите му е била напълно достатъчна. До края на живота си омразата към хората му остава чужда. Все пак, в едно от интервютата си, Радичков признава, че не вижда как ще направим страната си по-добро място за живеене, тъй като такова място се прави от добри хора, а не всички сме чак толкова добри. В тези времена, когато бягаме като „петли без глави”, а камъните са на път да се срутят и да ни смажат, творчеството на Радичков ни кара да спрем саморазрушението си и да се замислим какво се случва с живота ни. Човекът е правописна грешка в черновата на Господа и най-дългото изречение, създадено от Него. Той е такова нещо, че като поправи една грешка, на нейно място прави две нови. Май ще е по-добре да бутаме и занапред с грешките, с течение на времето те могат да се превърнат в наше качество – продължава писателят. През 2001 година Йордан Радичков е предложен от Софийския университет за Нобелова награда за литература. Сред кандидатите за тази награда през годините са били личности като Иван Вазов, Пенчо Славейков, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, но досега призът никога не е бил печелен от българин. Уви, творчеството му остана неразбрано от Нобеловия комитет, въпреки че беше преведен на шведски. Тази награда обаче щеше да е по-нужна на нас като общество, отколкото на писателя, за да подхраним нашата гордост и патриотизъм.

В края на живота си магьосникът от Калиманица показа на българина как да се издигне над себе си и да се погледне отстрани. Читателите го обичаха, макар и не винаги да го разбираха, защото искаха да преоткрият красотата на света, в който живеем. Може би обаче не бяха готови за нужната промяна на съзнанието. Дори в залеза на живота си, Радичков запази онова пламъче в очите, в което се отразяваше чистотата и красотата на душата на едно голямо врабче. Той не е просто писател, а един истински учител по доброта, любов и алтруизъм. Въпреки това не говореше излишно, а само когато го питат нещо. Сякаш наистина разбираше и оценяваше силата и смисъла на всяка една дума, която избираше от живия кошер на съзнанието си. В Златния фонд на Българското национално радио се пази интервю с поета Румен Леонидов по повод кончината на Радичков в 2004-та:

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Издъхна Йордан Радичков, и то през любимият му месец януари. Губим един необикновен българин, който се ражда веднъж на 100 години, а ние сме имали честта да уцелим неговото време. Мъдрост и чистота, излъчваха тревожните му очи. Обичаше необикновеното в обикновените хора. Предпочиташе чешитите, самият той беше изключителен чешит. Гледаше на света през ириса на ироничното, владееше тайната на парадокса, магията на притчата, самият той беше изящна алегория. Не му трябваше да помни, да записва, всичко беше в живия кошер на съзнанието му. Сега, преди да го положим в покойницата, няма как да не му кажем, че ние, врабчетата, скърбим, че страшно сме осиротели. Завинаги осиротели в пустотата на града и селото, в които вече няма нито топли комини, нито трохи по первазите.

Осиротяхме и продължаваме да осиротяваме, губейки хората, които имат мисията да ни водят напред към Истината и Смисъла. Единственото, което се иска от нас, е да го проумеем и да се вслушаме в техните завети. Ние обаче не го правим и Радичков знаеше това. Ето и диагнозата, която ни постави: Мисля, че поне сега, при невероятната изолация, ние сме като лалугери, които живеят в степта и показват от дупката само главата си, за да огледат хоризонта. Но ако забележат някакво движение, те веднага се гмуркат и изчезват в своето леговище. Освен че сме затворени, продължаваме да сме в невероятна изолация.

Споделете

2004 г. – Магьосникът от Калиманица

Още от категорията

1988 г. – България става шеста космическа страна в света

1987 г. – Започват обществените протести срещу обгазяването на Русе

1986 г. – Как отминава безгрижното време на детството...

Българско Национално Радио