Както във всичко друго, така и в здравното осигуряване имаме здрав сив сектор. По скромни изчисления той бил между 20 и 25 процента. Сиреч, между 500 000 и 850 000 постоянно живеещи в страната българи нямат нито осигуровки, нито доходи, за да си плащат за медицински услуги. Това значи е група, която не работи и не се осигурява, но най-много боледува. Тази част на населението се лекува за сметка на осигурените лица. Проблемът, разбира се, трябва да се реши от държавата – или тя да поеме здравните вноски на такива, или да посочи болници за бедни. Може, но в някой друг живот и на друга планета. Защо ли? Ми да видим!

Като всеки бюджет, и този на Националната здравноосигурителна каса /НЗОК/ има приходна и разходна част. Приходната част се формира по два пътя – здравноосигурителните ни вноски. Те са 8 на сто от дохода, който получаваме. Тази сума за 2016 г. е около 920 милиона евро. Тя е с около 46 млн. евро повече от 2015 г. Другата част са вноските, които държавата прави за осигуряваните от нея хора. Тази сума е около 500 млн. евро. При средна месечна заплата от 410 евро, българинът прави вноска от около 30 евро за осигуряване. За деца и пенсионери държавата внася средно около 10 евро или три пъти по-малко. Заради това НЗОК зове държавата да прави по-високи вноски.

Всъщност обаче българинът плаща 60 на сто от разходите за здравеопазване от джоба си, а според изследване на неправителствени организации под масата се дават над 1 млрд. евро. Така се получават два бюджета на Здравната каса – „над масата” и „под масата”. Цялата работа е там, че държавата не признава, а трябва да признае, че не може да посрещне нуждите на здравеопазването. От Закона за здравното осигуряване трябва да се махне текстът, че касата плаща всичко. Тя плаща най-много от 45 до 50% от извършените медицински дейности. Така че касата лъже болниците, болниците лъжат нея, а накрая страдат пациентите. Идеята, която би решила донякъде нещата, е да се определи какъв процент може да плаща НЗОК от цялата стойност на медицинската услуга, а пък болните да си доплащат. Това обаче хич не е социално.

От десет години насам се говори за т. нар. диагностично-свързани групи, според които да става заплащането на болниците, а не според клиничните пътеки. Говори се, но не се прави. Но рано или късно това трябва да се направи, защото клиничната пътека иска да се направят определени изследвания или процедури, а какво в крайна сметка е станало с пациента и с неговата болест няма значение. Всички болници си получават парите, а болният страда. При диагностично свързаните групи е от интерес, какво е станало със здравето на пациента.

Истината е, че политици нямат стратегия. За 15 години Законът за здравното осигуряване е променян 90 пъти. Идеята е била парите да следват пациента, т. е. да се плаща за дейности. При сегашната система парите отиват за структури. Всички мерки, които предлага и сегашният здравен министър Петър Москов, се отнасят за болниците. Там отиват най-много пари, но до тях би трябвало да се стига в краен случай. Затова в развитите страни средствата се насочват към профилактиката и амбулаторното лечение. У нас е обратното: парите за извънболнична помощ, предвидени в бюджета на касата, растат много по-бавно, отколкото за болници. Ето защо в анализа на Световната банка за реформата на здравния сектор се казва: „Покритието с профилактични здравни услуги е ниско и българите са хоспитализирани много по-често от останалите страни в Европа" – знак, че системата не предлага правилната комбинация от услуги.

Системата значи е нереформирана и такава ще си остане, докато най-накрая не се намери смелчага, който ще устои на отпора, който дават онези, на които това положение им изнася и пазят статуквото, за да може да се точи здравната каЦа без дъно.