С този въпрос провокирах един от авторите на разкошния албум A Guide toThracian Bulgaria. Тя се казва Димана Трънкова, археолог по образование.  Но отдавна е свързала, както и друг от авторите, Антони Георгиев, биографията си с едно от малкото чуждоезикови издателства в България - Вагабонд медия. Техен е и албумът Roman Bulgaria, който ще представим следващата седмица.

Отговорът на Димана бе кратък: информацията, която всичко тракийско – артефакти, останки – ни дава за наши предци, които обаче не са ни оставили писмено наследство. Освен ако не приемем изключителните украси на гробниците – макар и по-късни от египетските – за вид пиктограми. Албумът ни среща и с крепости на неочаквани места – над Лъвската глава до Ропотамо, със светилища, разпръскващи мрака като Белинташ. И още: с долмени, наричани „змееви дупки“, в които старите българи вярвали, че живеят змейове, а после били разрушавани заради окрупняването на нивите; също и подобни на Стоунхендж каменни кръгове с неизвестно предназначение.

Тази книга си постави една амбициозна цел – да обясни на английски на хора, които нямат никаква идея, кои са траките, как са се появили, как са живели, какви богове са имали, какви градове са строили, кои са най-хубавите им съкровища и защо толкова са обичали златните предмети. Траките са ни завещали два обекта, включени в списъка на ЮНЕСКО (Казанлъшката и Свещарската гробници) и един в нематериалната сфера – нестинарските танци – не без гордост обобщава резултата от съвместната им работа едната авторка, Димана (консултант и съавтор е другата, Миглена Василева).

Като всяка една среща с миналото, много елементи подлежат на тълкуване и малко са еднозначните факти. Дори малък предмет като сребърно огледало повдига въпроса дали имаме само предмет на бита или някакъв по-дълбок символ:

То може да има и магическа функция и да символизира част от историята на Дионис, разкъсан от титаните. Единият от предметите, с които титаните го подмамват, е огледало. Историята за прераждането има много дълбоки тракийски корени и огледалото е част от тези символи.

Ясна е връзката между тракийската и гръцката култура. Според разпространеното мнение, Дионис е трак, взет от гърците, но това не е най-важното – двете съседни култури са си влияли взаимно. А доколко тракийските символи преминават в християнски – поне за едни от най-главните, няма никакво съмнение. Богинята-майка става Света Марина, една от най-почитаните светици в Странджа, българска планина, запазила в най-голяма степен вярванията на древните траки. Пак в Странджа, в близост до Малко Търново, откриваме и другия:

Там в някои църкви още можете да видите Свети Георги, но това не е икона, а барелеф на тракийски конник. Явно строителите на църквата са попаднали на тракийско светилище и са си казали – „Я, Свети Георги!“

Корицата на книгата грабва с изгрев над родопското светилище Харман кая, до което има и мюсюлманско свещено място. Такъв е и случаят с Демир баба теке до Свещари. Но дори и камъни, и други елементи от тракийските светилища да са използвани по-късно за нуждите на последващите религии, вярванията в силата на природата, на огъня, в мистичните същества, остават сред хората.

Не е излишно при подготовката на обиколките из „Тракийска“ България да се има пред вид по-скоро южната й половина с изключение на гробницата в Свещари (част от резервата Сборяново) и музея във Враца.

Кимбърли Крейго – един от читателите на книгата, завършва краткото й представяне в „Амазон”, въпреки че си я купува от софийска книжарница, с показателното – многото мегалити и гробници, описани (в тази книга) ме карат да се върна и да видя още много неща в България.