От 29 до 31 март в София се състоя тридневна конференция за радикализацията сред младите хора. Преди това, на 14 март, на същата тема бе посветена международна конференция за отбелязване на международния ден на Франкофонията. Между двата форума, на 23 март, премиерът Бойко Борисов разпореди до 2 седмици на обществено обсъждане да бъде поставен проект на Закон за борба с тероризма. Всичко това, след като в края на декември м.г. правителството прие Стратегия за противодействие на радикализацията и тероризма и план за нейното осъществяване. Честотата и настойчивостта, с които обществото и институциите в България се занимават с темата, поражда усещане, че те са обсебени от нея. Но има и усещане за скептицизъм, защото, както в хода на дискусиите тази седмица бе изтъкнато, на радикализма и тероризма се противодейства не със стратегии и конференции, а с конкретни мерки и действия.

През седмицата имаше и едно конкретно действие срещу радикализацията. В град Пазарджик продължи делото срещу 14 имами, обвинени в разпространяване на идеите на „Ислямска държава” с призиви за война. Според прокуратурата, лидерът им, Ахмед Муса Ахмед, с проповеди в социалните мрежи е призовавал към джихад, насаждал е верска нетърпимост, приканвал е при нужда братята му да се бият на страната на ИДИЛ и е бил подпомаган от доброволци на „Ислямска държава”. По сведения на специалните служби във Виена, Ахмед е бил в контакт с терористичната база на „Ислямска държава” в Австрия. Проявите на обвиняемите са известни отдавна, но делото се влачи без резултат от 2012 г. И това вероятно е така, защото както експерт на ДАНС посочи на конференцията в София тази седмица, законодателството в България не отчита явлението „радикализация“ и то се третира от един „престарял” член 108 в Наказателния кодекс, приложим за този, „който проповядва фашистка и друга антидемократична идеология.“ Експертът от ДАНС твърди, и с основание, че липсата на прецизни формулировки и квалификации в законовата основа пораждат безкрайни спорове и експертизи за товакакво е проповядване и какво не е, какво е антидемократична идеология, дали тя е част от религиозните възгледи, или е наистина нещо проблемно. Затова и единствената жена, обвиняема на процеса в Пазарджик, в чийто дом са открити хиляда екземпляра на преведена от самата нея книга „Вероотстъпничество”, забранена дори в много мюсюлмански държави, според защитата не е опасна за страната. Нищо че, освен това, е ушила и знаме на „Ислямска държава”.

У някои хора определени аспекти на дискусиите за радикализма предизвикват и раздразнение. На конференцията в София тази седмица, например, някак свенливо се констатираха радикализации в „различни“ групи и опити за промяна на традиционното поведение „в някои“ от общностите на България. Място за свян при назоваването на проблема заради опасения, че би се накърнила чувствителността на една общност вече няма. Общността, в която настъпва съществена и заслужаваща сериозен обществен дебат промяна в традиционното поведение е ромската, за която проповядването на религиозна омраза е нетипично и непознато в българската история, която само напоследък, и то във все още малката си част, се идентифицира със салафитското течение на исляма. При това е пределно ясно, че промяната настъпва под влияние отвън, защото това течение не е характерно за традиционната мюсюлманска общност в България. Внесено е чрез обучение на имами в арабски страни, за което прекрасно се знае, но срещу което засега има само идейно неодобрение.

Честата, а според някои и натрапчива дискусия за радикализацията, показва, че българското общество добре осъзнава необходимостта да противодейства на един проблем, който в контекста на терористичната вълна в Европа има изключителна актуалност. Въпросът не е в това дали тя да се води, а в това да се изведе от сферата на добрите пожелания и да генерира конкретни действия. Само така ще бъде и адекватна на суровите днешни реалности.