„Тъкми се издаването на списание „Златорог”– да питаме и Сирака. „Слово” ще излиза – да викаме Сирака, какво ще каже за разните отдели. Изложба ще се открива – да дойде Сирака, да видим кои картини ще бъдат изложени. Стихотворна сбирка ще се печата, жури или комитет за изкуство и култура ще се учредява – да поговорим със Сирака...” Така  започва своята статия Анна Каменова, публикувана в списание „Златорог” през 1943 г. по повод смъртта на Сирак Скитник. „Да попитаме Сирака” – се нарича и  дискусията през този месец, която привлече вниманието ни в Националната галерия „Квадрат 500”. Изкуствоведът Боряна Вълчанова ни въвлича в нея:

„Да попитаме Сирака” е една от лекциите, които са посветени на различни художници от инициативата на Националната галерия „Специалистите разказват”. Веднъж в месеца някой от уредниците на Националната галерия представя даден проблем, художник или картина, сред произведенията в представителната експозиция на „Квадрат 500”. Първата лекция бе посветена на творчеството на Васил Стоилов, след което беше Жул Паскин. Галерията притежава една от най-големите колекции от творчеството на  Сирак Скитник – над 177 оригинала. Тя осветлява абсолютно всички периоди, през които той е работил – от най-ранните му работи от Петербургския период до неговата смърт през 1943 година. В постоянната  ни експозиция има 7 негови произведения.

Художник, поет, литературен и театрален критик, директор и артистичен секретар на Народния театър. Журналист и първи директор на Българското националното радио. Първи председател на Съюза на българските художници. Зад всички тези превъплъщения стои личността на Панайот Тодоров Христов – истинското име на Сирак Скитник. Необикновеното съчетание на различни таланти, новаторски принос и неотразимо въздействие върху българската култура от първата половина на XX век го правят ярка фигура в културния живот на страната ни. Роден в Сливен през 1883 г., той рано остава сирак. Първо учи в духовната семинария, а след това заминава за Петербург, където завършва изобразително изкуство. Връщайки се в София, дебютира като поет със стихосбирката „Изповед”. Участва в три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Трудно можем да разкажем за него накратко,  затова питаме  Бояна Вълчанова по какво да го разпознаем най-бързо сред останалите български художници.

В своето изкуство той наистина е многолик и предизвиква до ден днешен огромен интерес сред изследователи и критици. Представител е на различни направления – родно изкуство, сецесион, експресионизъм. Една наистина космополитна личност, която оставя дълбоки следи в нашия културен и обществен живот. Трудно бихме могли да се сетим за друг художник, който наистина да е толкова всестранно развит и да оказва такова влияние в множество различни сфери. Да не забравяме, че той е бил артистичен директор на Народния театър. Той спомага изключително много за подобряването на работната среда, за сценографията като изкуство, а също за българската илюстрация. През годините илюстрира поеми на Едгар Алън По, „Български балади” на Теодор Траянов и издига илюстрацията на едно наистина високо за времето си ниво.

Въпреки универсалната му личност и трайно присъствие в културния живот на България, няколко десетилетия след смъртта му неговите картини в държавните галерии или частни колекции рядко срещат своята публика. Литературното му творчество, критика и театрално дело остават слабо проучени. Обяснението за печалната съдба на наследството е, че народната власт обявява Сирака за реакционер и картините му, както и поезията му, са забранени. Днес той се завръща от минало, за  да ни напомни, че Има само едно вечно възраждащо се изкуство, вечно ново и вечно старо – тъй както е вечно стара и вечно нова човешката душа.