Празникът Успение Богородично, който Църквата ни отбелязва на 15 август (28 август, по стар стил) се смята за най-големия православен празник, посветен на нея. Всяка година храмовете и манастирите в България, носещи името на Божията майка, се изпълват с вярващи, млади и стари, болни и страдащи, дошли с надеждата за подкрепа и изцеление. Едно от тези свети места е Драгалевският манастир „Пресвета Богородица Витошка”. Той се намира на девет километра от София, над квартал Драгалевци и е бил „Лавра” (главен манастир) на славната „Софийска Света гора”. Някога средище на книжовна школа през  ХVI -ти и XVII-ти век и важен център на националноосвободителното движение на българите през XIX-ти век, днес манастирът продължава да привлича както поклонници, така и любители на историята, а и обикновени туристи.

В делничен ден там е тихо. Млада монахиня продава свещи в църквата към светата обител. Група дечица от лятна занималня, пристъпват плахо в храма и тя с усмивка приканва момченцата да свалят шапките си. На излизане ги питам коя е Божията майка:

Богородица е майката на Иисус Христос, отговаря седемгодишната Йоанна.

А знаят ли нещо за мястото, в което се намират:

Въпреки, че съм за първи път тук много ми харесва и много се радвам, усмихва се Ема, Хубаво място е, допълва Даниел. – Това е място, където може да запалиш свещичка. Аз винаги за своето семейство си пожелавам да сме живи и здрави, отговаря Михаила.

Мънички са. Все още на по 7 – 8 години, но имат много знания, обяснява техният ръководител Николай Асенов. – Днес целта на занятието е да запознаем децата с християнската религия. Ще ги разведем и ще им разкажем за манастира и се надявам в края на деня да са по-запознати. Дори могат да споделят с приятелите си преживяното. Мисля, че това е жизнено важно – да се обръща внимание и на духовното. От десет години съм ръководител и ми прави впечатление, че поколенията нямат уважение, не вярват в нищо. А тези въпроси трябва да се разглеждат не само в училищните програми, но преди всичко да се започне и от семейството.

Иска ми се да поговоря и с архимандрит Алексий, ефимерий на Драгалевския манастир, за големия християнски празник, за хората, които идват, за чудесата на Божията майка:

Тя е първата, която отправя молитви за нас пред Бога. На нея се надяваме, че ще се застъпи за нас. Тя като майка, като човек, като жена знае колко е тежко, затова бързо откликва, знае какво означава да ти е болно детето, да ти го наранят. Затова честваме Успението, защото тя е успяла в Господа. Отбелязваме го тържествено, хората правят много събори в нейна чест, но пак опираме до курбаните, яденето и пиенето, малко е духовното, но все пак го има, слава Богу. Има хора, които идват сутринта, на Светата литургия, за да се причастят. Това са всички вярващи, които с радост са постили и са се изповядали, за да умият и душата си. То е същото, когато след дълъг път, човек стъпи в реката и усети прохладата й. Идват всякакви хора, цели семейства. Понякога само майката влиза с децата, а бащата седи отвън…

Питам се къде е православната ни вяра? Тази, която ни е съхранила като българи, която ревниво е пазила традициите и езика ни, славната история на предците ни. Някога огнища на българския дух, непревземаеми крепости на вярата, днес манастирите ни мълчаливо пазят духовното минало на границата с материалното настояще.

Вярата на българина не се е губила, за да се връща – казва архимандрит Алексий. – Хората са били затворени в себе си, имали са си вярата. Нека не забравяме, че възпитанието е много важно нещо, а то е дело на семейството, не на училището. Училището обучава, а семейството възпитава. Какъвто  родител си, такова ще бъде и детето. Не може добро дърво да даде лош плод. Затова колкото повече разумни родители има, ще бъдат и по-разумни децата.

Да, вярата я има, дълбоко скътана в душите ни. Разкъсвана между канона и светския живот, търсеща истината отвъд суеверия и догми, тя плахо пристъпва в храма, за да намери упование и спасение.