На 6 септември се навършват 131 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия, автономна област в рамките на Османската империя. Предисторията на Съединението започва през 1878-а – годината, в която българските земи са освободени след тежка война между Русия и Османската империя. Според подписания на 3 март мирен договор, в свободна България влизат земите на обширната българска Екзархия, призната вече за църковно самостоятелна от Високата порта и населена предимно с българи.

Но този договор е само формален, Руската империя вече се е съгласила съдбата на България да бъде решена с участието на останалите Велики сили в Европа. Това става през юли 1878 г. на Берлинския конгрес, в който не участва нито един българин. Българските земи са разделени на няколко части. Северна България и Софийски окръг влизат в Княжество България. Източна Румелия с център Пловдив става автономна област в Османската империя. Македония, Одринска Тракия и Родопите са върнати  на султана. Българите, изключени от тези решения, започват борба, която в Източна Румелия се води изключително с мирни средства. На масови митинги и демонстрации са приети редица обръщения към европейските държави. Постигнати са някои резултати: решено е генерал-губернаторът на Източна Румелия, назначаван от султана, да бъде българин. В областта не се допускат османски войски. Тя има корпус за отбрана, а също полиция и жандармерия, командвани от български офицери. Това са важни предпоставки за победния изход на борбата 7 години по-късно.

Обществената дейност за съединение с Княжество България не спира в Източна Румелия. Но решаването на въпроса се отлага поради противоречия между различните политически групировки на българите в областта. Обрат настъпва в началото на 1885, когато начело на съединисткото движение застава  Захарий Стоянов – най-значимата  фигура сред оцелелите организатори на Априлското въстание през 1876. Той оглавява създадения през пролетта на 1885-та Български таен централен революционен комитет. Издаваният от него вестник „Борба”  има изключително влияние в областта. Нарастват публичните прояви -  митинги и демонстрации.

През август 1885 г. Захарий Стоянов и Тайният комитет приемат план за Съединението. За участие са привлечени офицери от Корпуса за отбрана. Информиран е и държавният глава на свободна България княз Александър Първи, от когото зависи политическото решение за Съединението. Той дава своето съгласие.

Въстанието е насрочено за 15 септември. Но от 2-ри септември нататък в редица селища избухват стихийни бунтове, създадени са въстанически отряди, които потеглят към Пловдив. Официалното правителство на областта решава да потуши въстанието. Тук идва времето за действие на офицерите-патриоти. През нощта срещу 6 септември военни части под командването на майор Данаил Николаев овладяват правителствените сгради в Пловдив. Създадено е временно правителство на областта, което се обръща с призив към Княжество България да приеме Съединението и това скоро става факт. На 8 септември Александър Първи издава манифест, в който се обявява за княз на Северна и Южна България.

Но най-трудното тепърва започва, защото обединена България още не е призната международно, има опасност и от османска военна интервенция. Русия демонстрира вярност към решенията на Берлинския конгрес, но всъщност нейното правителство няма персонално доверие в княз Александър, който е прозападно настроен. На по-късен етап Петербург оказва съдействие на България за признаване на Съединението. Но в началото тревога предизвиква изтеглянето на опитните руски офицери на българска служба. Армията изглежда обезглавена, оставена в ръцете на млади капитани и поручици. Най-недоволна е Австро-Унгария, която отдавна счита Македония за бъдеща част от своя периметър на влияние и затова не желае силна България.

Върхът на драмата идва на 14 ноември, когато сръбският крал Милан, силно зависим от Австро-Унгария и непопулярен в своята страна, започва война срещу България под предлог „да запази равновесието” в региона. Но тук идва и развръзката, защото нападението предизвиква невероятен патриотичен подем в България и войната бързо е спечелена от неопитната, но героично сражаваща се армия, командвана от капитани. „Войната на капитаните срещу генералите”, както я наричат вестниците по света, прави България много популярна. Великите сили най-после стигат до единомислие, че обединена България трябва да бъде призната. Това става след сложни дипломатически ходове. Финалът идва на международна конференция в султанския комплекс Топхане в Цариград. Там на 24 март 1886 е подписана спогодба, според която султанът назначава своя формален васал княз Александър за генерал-губернатор на Източна Румелия, без да се споменава понятието обединена България.

Част от причините за Съединението са икономически, защото Северна и Южна България са били изкуствено разделени, като Източна Румелия е оставала в митническите граници на Османската империя. Но това събитие е преди всичко плод на един висок дух. Мнозинството от българската нация живее с мечтата за независима България, чиито граждани ще се радват на демокрация и човешки права. Стремителното развитие на икономиката, културата и държавното устройство в двете части на България е имало едно логично продължение в тяхното обединение. Затова Съединението си остава най-светлата дата в новата ни история, с проявеното изключително национално единство и воля за победа. Една поредица от събития, в която всички – от тайните заговорници до княза, дипломатите и водещите политици – се ръководят от интересите на нацията, действат решително и същевременно разумно и мъдро. Така, с много ентусиазъм постигат един от най-забележителните успехи в историята на Третата българска държава.

Снимки: архив