За осемте месеца на годината живеещите и работещи в чужбина малко над 1 млн. българи са изпратили в страната над 500 млн. евро. 779 млн. евро пък са общо преките чуждестранни инвестиции /ПЧИ/ в страната за полугодието. Излиза, че българската диаспора е най-големият чуждестранен инвеститор в България с 64% от общия обем.

Тези две цифри могат да се тълкуват по най-различни начини и изводите да са положителни или отрицателни. Първото, което може да се каже е, че ПЧИ в момента в България са доста ниски – общо около милиард евро годишно при БВП от почти 50 млрд. Незначителен принос към благосъстоянието на страната и на отделния българин. Малко, но без тях още по-зле, биха казали оптимистите. И това е напълно вярно, като се знае, че възможностите на националния бизнес и бизнесмени са още по-ограничени поради слабата капитализация на българската икономика, ниската й производителност и слабата й конкурентоспособност на международните пазари. Българският бизнес е предимно малък и среден, финансовите му възможности са доста скромни и основната част от усилията отива за животоспасяващи и спешни мерки за клиенти и пазари. Парите за нови инвестиции са много малко, бизнескултурата и ежедневната практика са бедни и доста неразвити. Затова властите в страната правят усилия да привличат колкото се може повече чужди фирми да инвестират в страната – защото те имат финансови възможности, а и намират все още конкурентни предимства в страната. На първо място става дума, естествено, за ниските разходи за труд, който в България е най-нископлатеният в целия Европейски съюз. До скоро освен евтин, трудът в страната беше и квалифициран, работната ръка имаше добри умения в редица индустрии. Днес именно тази качествена работна ръка стана чуждестранен инвеститор №1 в България, защото просто тя вече не е тук и работи в чужбина.

Така или иначе, българите в чужбина изкарват повече пари, отколкото в родината си и това им позволява да помагат материално на останалите тук родители, деца и други роднини. Именно това е равнището на т.нар. „български чуждестранни инвестиции”. Това са пари, благодарение на които местните живеят сравнително прилично, плащат си сметките, обличат се, купуват си нови коли на старо...

Като дял от общия приток ПЧИ „българските инвестиции” изглеждат внушителни. Като се направи простата сметка, че за осемте месеца на годината всеки работещ в чужбина българин е изпратил у дома средно 500 евро, се вижда, че и отвъд българските граници положението не е толкова розово. Най-много пари вкъщи „инвестират” българите от САЩ. Испания и Гърция са също сред страните, откъдето идват доста пари.

Основният недостатък на изпращаните от българите в чужбина пари е, че по правило те не са производствени инвестиции, а са с чисто потребителски характер. Това не означава, че няма и на национално равнище полза от тях – напротив, похвалният ръст на БВП от 3%, който се очаква тази година, се дължи преди всичко на по-голямото вътрешно потребление. Проблемът при тези „консуматорски” инвестиции е, че те не създават условия за траен ръст, а са с краткотраен ефект.

Мнозина експерти и политици все по-често в последно време се питат дали страната всъщност печели или губи от износа на работна ръка. Пари идват в България, но какво губи страната в перспектива – най-важният и най-скъпият бизнес актив, без който всякакъв икономически просперитет е просто немислим и който трудно може успешно да се замести с внос на работна ръка от чужбина. Вижда се от примера на по-развитите европейски държави, че чуждите работници може и да са полезни, но на много места вече създават проблеми от социален, ценностен и цивилизационен характер, които заплашват самите европейски държави.