За съжаление се движим по инерция, когато говорим за нашето национално Възраждане и за личностите, които дават облика на възрожденската епоха. Гледаме по учебникарски на миналото и лесно забравяме уроците, които е трябвало да усвоим след Освобождението от османска власт. Възраждането е епоха, за която уж знаем много, но ако сме достатъчно критични, ще признаем, че знаем твърде малко. По инерция класираме будителите – първи, втори, без да се вглеждаме в конкретните им дела и да откриваме реалния принос на всеки от тях в нашата история, сподели преди време в интервю за Радио България професорът по история от Софийския университет „Свети Климент Охридски” Пламен Митев. По повод Деня на народните будители се обърнахме отново към проф. Митев в желанието си да ви представим една от най-ярките фигури на българското Възраждане – Софроний Врачански (1739-1813).

Освен че прави два преписа на „Историята”, Софроний е автор на над 10 ръкописни книги, като особено значение имат двата му Видински сборника. Във втория от тях той се обръща към паството си като го подтиква да дава парите си не по манастири, а за мъдри учители, които да научат децата му на онова, което другите европейски народи вече са изучили и приложили в своята политическа история, разказва проф. Пламен Митев и продължава:

По същото време, около 1803 – 1808 г., Софроний Врачански превежда няколко изключително ценни текста. Той изготвя книга за трите монотеистични  религии – юдейство, християнство и ислям, които дават разнообразието на Балканите, включително на българските земи. Превежда и „Театрон политикон” – популярно през XVIII век политическо съчинение на Амвросий Марлиан, в което се разглеждат политическите модели на държавите. От този текст българите по онова време научават какви типове държави има. Когато започваме да се борим за своето освобождение, Софроний Врачански се опитва да подготви бъдещия политически елит за избора на най-доброто от човешкия опит.

Прословутият Софрониев „Неделник”, издаден през 1806 г., е първата печатна книга на новобългарски език. До Освобождението това е най-преиздаваната българска книга – с 6 издания, разказва проф. Пламен Митев: Няма българска църква без поне един екземпляр от тази книга, защото тя се използва в църковните служби от всички наши свещеници. 

През 1811 г. Софроний пише молба до генерал Михаил Кутузов, командващ руската армия в Руско-турската война (1806-1812 г.). В нея той разгръща исканията на българите в цялостна политическа програма:

Софроний предлага да се създаде автономна българска област, в която българите ще получат пълна свобода върху природните си ресурси, да развиват свободна търговия и занаяти, да изграждат фабрики, да имат просветно дело. Той предлага автономията да бъде създадена в район около устието на р. Дунав, съвпадащ с някогашния Онгъл на създателя на българската държава Аспарух, предвиждайки, че по-нататък към тази автономна област ще могат да се присъединяват нови и нови български територии – обяснява проф. Митев:

В началото на XIX век Софроний изпъква като убеден просветител, който съзира възможността да се реши българският въпрос по възможно най-изгодния за нашите предци начин, и се опитва на практика да реализира тази мечта, като взима активно участие в организирането на българската емиграция през тази Руско-турска война с надеждата, че в хода ѝ българите ще получат своята свобода. За жалост, това не се случва. Година след подписването на Букурещкия мирен договор от 1812 г. Софроний Врачански умира. Но наследството му оставя трайни следи. Пред него благоговеят всички образовани българи, защото ценят онова, което той е направил в името на българското бъдеще.