Преди пет години Иван Гяурски отива на студентска бригада в Аляска и се случва така, че северното сияние внезапно очертава пред него нови хоризонти. Има степен „бакалавър“ по социални дейности и „магистър“ по международни бизнес отношения от Софийския университет „Климент Охридски“. В Аляска обаче той се връща към онова, което, както казва, „винаги е обичал“ – готвенето. Днес Иван е на 30 и е собственик на два ресторанта, които създава в Аляска със събрани от собствен труд и пот средства. За да реализира тази своя мечта, са му необходими две години и половина работа на няколко места като барман и сервитьор:

Живея във Феърбанкс. Градът не е голям, с малко над 100 хил. души, но тук има доста ресторанти. Работил съм в някои от най-добрите от тях. Но видях, че навсякъде се правят едни и същи грешки в обслужването, яденето е едно и също. И реших, че има ниша за нещо по-хубаво и по-качествено, споделя Иван. Обяснява ми, че зимният туризъм във Феърбанкс процъфтява, като най-важната туристическа атракция е северното сияние. Хотелите в близост до ресторантите на Иван са винаги пълни 100%.

Първото заведение, което отваря, е за палачинки. Ако за нас палачинките са любимата неделна закуска, в Аляска заведението на Иван се оказва първо по рода си. Местната служба за пожарна безопасност е затруднена какви норми да приложи спрямо използваните от него сачове за приготвяне на палачинките. А знаеш, в Америка безопасността е №1!, допълва събеседникът ми. Сачовете са определени като „грил“, което означава, че е необходима непосилно скъпа за българския предприемач вентилация. Изправен пред риска от затваряне на заведението, Иван решава да се бори и успява.

След внасяне на изменения в местните норми за пожарна безопасност, ресторантът остава, а клиентите му днес се радват на над 40 вида палачинки, за които Иван проявява изключителна изобретателност – с шоколад, плодове, със сос Алфредо, крем брюле, а така също със сирене и сладко – плънка, характерна само за България.

Вторият ресторант на Иван е за средиземноморска и европейска кухня, а менюто, наред с останалите вкусотии, включва шопска салата, апетитни лозови сърмички, патешка супа по рецепта от България, чушки бюрек, мусака (която е турско ястие, но ние си го приемаме като наше, уточнява момчето).

Що се отнася до българската ракия, обаче:

Имаме лиценз за алкохол, но ракия тук няма кой да пие. Вече съм намерил в Сиатъл българска бира. Остава да намеря и постоянен канал, за да ни я доставят. Нещата се случват тук по-бавно. Все пак сме в Аляска, на хиляди километри от останалите американски щати. Доставките изискват повече средства и време, обяснява Иван.

Известно е, че китайската храна, популярна в целия свят, навсякъде е различна, тъй като се адаптира към местния вкус. Питам Иван, дали той адаптира кухнята, която предлага, към вкусовете на жителите на Аляска:

Малко или много – да. Това е необходимо, – категоричен е събеседникът ми. – Например, ние предлагаме и палачинки с пушена сьомга. Не само защото местните обичат сьомга, но и туристите, като дойдат, искат да опитат аляскинска сьомга.

Как се чувства героят на нашия разказ на едно такова екзотично място, каквото е Аляска? Как се отнасят местните към новодошлите?

Като гледам, по-добре, отколкото в Европа в момента, – смее се Иван. – Америка е емигрантска страна. Тук не е нещо необичайно да си дошъл от другаде.  В Аляска още повече. Малко са хората, които са второ поколение аляскинци. Тук преди сто години откриват злато и петрол и започва сериозното заселване. Българите тук сме 15 човека. Но има и молдовци, румънци, сърби, руснаци, белоруси. Общо взето, моето обкръжение е само от емигранти.

В края на срещата Иван използва възможността да отправи своя поздрав:

Искам да изпратя поздрав към България. В новия си ресторант имам огромен телевизор. Имам около 36 часа клипчета само от България и по цял ден ги образовам американците. Повечето дори не са чували за България. „Леле, колко красива страна! Какво правиш ти тук?!“, се питат те. А аз по цял ден гледам тези клипчета и няма как да се почувствам далече, – е категоричен Иван, който живее в Аляска със съпругата си – българката Жана, а в момента, в който правим интервюто, с българска компания отбелязва Димитровден. – Освен това се прибирам в България, колкото се може по-често, тъй като близките и приятелите ми са там. На мен и сърцето ми е там. И ще се върна.