На 10 февруари църквата чества паметта на Св. Харалампий, загинал мъченически по време на гоненията срещу християните през III век. Както е записано в житието му, роден е около 85 г., умира през 198 г. Според църковното предание мъчителите разкъсвали кожата му с железни нокти, но раните му чудотворно зараствали всяка нощ. Преди небесните ангели да вземат душата му на небето, светият старец помолил Бога да дари телесно здраве и душевно спасение на всички човеци. Ето защо той се счита за един от светците-лечители, наред със св. Козма и Дамян, св. Панталеймон, св. Трифон и други. Неговите мощи се смятат за чудотворни, а кутрето на дясната му ръка се пази в църквата „Св. Седмочисленици” в центъра на София.

В българската традиционна култура светецът, известен също като Хараламби или Аралан бей, се почита като заповедник на болестите и особено на най-страшната сред тях – чумата, както и като покровител на пчеларите.

Известно е, че от ранното Средновековие чак докъм средата на XIX век „черната смърт” е страшен бич за европейските народи: покосява огромни човешки маси, обезлюдява села и градове, предизвиква драстични промени в икономиката, политиката и духовния климат на континента, включително и по българските земи. Борбата с „черната чума” трайно се свързва с християнството и редица светци се прочуват като спасители на градове и области от страшното зло. За нашата традиция това са главно „зимните” светци: Антоний (17 януари), Атанас (18 януари), Евтим (20 януари), и особено Харалампи.

Според легендите чумата се родила на Атанасовден и започнала да мори човеците, докато св. Харалампи я уловил и я оковал във вериги или я затворил в стъклено шише. Ако обаче хората станат прекалено грешни, светецът ще се разгневи и ще я пусне отново, за да ги наказва за греховете им. Тази представа е проникнала и в иконописта и на много икони св. Харалампи е изобразен как бие и мъчи чумата, изрисувана в образа на дявол, или пък е стъпил върху нея като знак за превъзходството си над злия демон. Според една народна песен от Ямболско обаче „святи Хараламби” се явява „мил братец” на чумата. Господ го изпраща при нея с молба да ѝ се примоли, та тя да спре да върлува из град Котел: „Стига й толкоз морила,/ морила, още трошила/ тез млади булки хубави/ и млади моми гиздави,/ най-много вакли овчери./ Майки им жално плачат/ и жалното им ихтене/ до небето ми са чува.” Въпреки молбите на светеца, „милата му сестра”, Чумата остава непреклонна и заплашва, че може да убие и него, „подобно на пиле петровско”.

За голямата почит към светеца свидетелства фактът, че името му е било разпространено сред българите в много части на страната. Мъже с това име се срещат и днес, макар и вече по-рядко. Немалко селища приемат св. Харалампи за свой покровител: кръщават на него местната църква и честват празника му като общоселски събор. В миналото денят му, наричан още и Чуминден, се е почитал строго и всяка женска работа е била забранена. Жените печели обредни хлябове в чест на светеца и за омилостивяване на чумата, като често ги намазвали с мед – нейната любима храна. В някои части на страната медът се носел за освещаване в църквата и се пазел като лекарство във всеки дом. Ето защо празникът започнал да се тачи и от пчеларите, които приели светеца за свой закрилник. Така се утвърдил зимният празник на пчеларите (заедно с летния Св. Прокопий, честван на 8 юли).

Възникнала традицията на Св. Харалампи да се носи новият мед в храма, за да бъде осветен. В по-ново време дружествата на пчеларите в редица български градове приемат 10 февруари за свой патронен празник и го отбелязват с беседи, тържества, веселие, а някои дори присъждат на най-изявената пчеларка титлата „пчела – царица”.