Според народното вярване, на своя ден свети Тодор, яхнал белия си кон, отива при Господ да моли за лято. Като стигне при Господ, забива копието си в земята и връзва коня си за него. И понеже Господ винаги изпълнявал молбата му и изпращал лято, там, където било копието, земята се нагрявала и започвало да излиза пара. Затова от Тодоровден нататък денят започва да расте, а времето става все по-топло. Празникът е винаги в първата съботана Великденския пост, а народният обичай е съпроводен с много песни. В някои от тях се разказва как светецът обикаля полето. Преди това подковава коня си „на ливада, на зелена”, а сестра му стои до него и му подава златни клинци и сребърни плочи, за да подкове „добра коня” и му заръчва да обходи цялото поле и да набере росно цвете.

На Тодоровден почти всички обредни действия са насочени към плодовитостта при конете. И днес на много места жените месят обредни хлябове във формата на кон, подкова. Но съществува и традиция да се приготвят хлябове, характерни за големи народно-религиозни празници – боговици, краваи, колаци и др. На Тодоровден се раздават също варена царевица, жито, грах и др. Някога жените бягали, подскачали и дори имитирали цвиленето на конете докато обикаляли близките си и раздавали хляба и варивата. Това се прави, за да се осигури добър приплод при хората и конете.

В началото на ХХ век, в село, близо до гр. Смолян,  Димитър Маринов е описал интересен местен обичай, наречен бекане. Още в петък жените слагали в паница грах, заливали го с топла вода и го поставяли пред иконата. Сутринта на Тодоровден, след църковната служба „домакинката със запалена свещ ще отиде да вземе паницата и ще даде по няколко зърна всекиму да ги изяде“ – пише етнографът. След това жената взимала шепа от граха, хвърляла нагоре и докато зърната падали, наричала за всеки от семейството, за кравата, кобилите, за всички домашни животни. При това „бекала” – т. е. след всяко наричане казвала „бе-е-е“. От разхвърляния грах момчетата си правели броеници и ги носели на калпаците си като пискюли, а момичетата нанизвали зърната на гривни и огърлици и ги носели през целия ден. В Софийско пък носели в църквата варена царевица, за да я прекади свещеникът, а след това хвърляли от нея по земята, а децата я събирали. Това се прави за здравето на конете.

През цялата седмица преди празника се пази строг пост, а на жените е забранено да се занимават с ръкоделие. „Таз неделя Тодоришка не се яде, не се пие, не се преде, не се тъче, не се крои, не се шие…“

В народните представи свети Тодор е покровител на животни, които са вредни за стопанството и опасни за човека – змия, вълк, къртица, мишка. Някога невестите разпръсквали царевица из градините, за да предпазят растенията от къртици. А мъжете препускат с коне из полето, тъй като поверието гласи, че където стъпи конски крак, къртицата няма да рови земята.

„С нова премяна и хранено конче“ на този ден младите мъже отивали на организираните надбягвания, наречени кушия или надбързване. Обикновено в състезанията участвали женени млади мъже и по-рядко момци. Счита се, че на този ден всеки, който има кон, трябва да го изведе и да участва в надбягването. Стопаните окичвали конете си с венци от здравец и кукуряк. Изкарването на конете до мястото на кушията и днес се прави с особена тържественост, със специални песни и инструментални мелодии. Когато надпреварата приключи, всички заедно се връщат в селището, а конят-победител води шествието. Някога момите и момците правели голямо хоро около конете и ездачите. Празникът завършвал у стопанина на най-бързия кон. Днес много българи почитат тези традиции. Тодоровден е и празник на всички, които носят името Тодор, Тодорка, Теодор, Теодора и др.

Снимки: БГНЕС