Пътуващата му душа съзира светове, които той пренася върху черен лист. Но Космосът с необятните си тайни се разкрива под ръката му във време, в което абстрактното, фантазното се сблъскват с оковаващия материализъм на деня. Властта успява да хвърли рисунките му в тъмница, ала да арестува свободния човешки дух не се отдава дори на най-мракобесния режим.
През 1963 г. Васил Иванов подготвя първата си изложба с космически рисунки, но в навечерието на откриването й е привикан в ЦК на БКП, за да се отрече от търсенията си. Той не само е кривнал от линията на социалистическия реализъм в изкуството, но и се е превърнал в “знаме на непристойна група млади хора”, които зад заниманията си с йога прикриват религиозни практики.
Васил Иванов е изключителен художник – магнетичен и като творец, и като личност, който, за съжаление, попада в сянката на непопулярността – разказва Любен Генов, председател на СБХ. – Той е роден през 1909 г. в София, но завършва гимназия в Казанлък, където учи рисуване при Чудомир. През 1939 г. завършва и Художествената академия при Никола Ганушев, а впоследствие се сближава с Петър Дънов и става близък на идеите на Бялото братство. В творчеството му се отличават два етапа – живопис и специфичната за него рисунка върху черен фон с бяла креда (т. нар. космически рисунки). Този космически цикъл е особено впечатляващ със странното излъчване на рисуването със светлина върху черна основа.
Но той има и великолепни миниатюри на тема “гора” в традиционната техника с молив или въглен върху бяла хартия. Негови творби присъстват в колекциите на известни личности като Петър Увалиев, който прави негови рецензии в Лондон, Юри Буков, който се опитва да го представи в Париж, Емил Ажар (писателят Ромен Гари).
Художникът живее свободен в своя свят – в рисунките си той гледа към звездите, а нощем скланя глава в скромната си барака в “Изгрев” – кварталът на дъновистите, на чиито стени е окачил портретите на Ван Гог и Айнщайн. Личната му философия, застъпваща се с идеите на Учителя, в последните му творчески години го извежда до лаконизъм. С много пестеливи средства той рисува светове, изчезнали от памтивека, и светове, които в момента се раждат, по думите на неговия приятел Георги Стоянов-Бигор. В тях режисьорът съзира противоречие – присъстват не само разрушението и гибелта, но също и съзиданието.
Чувствителната си душа на творец Васил Иванов разкрива в съкровената кореспонденция със своята съпруга, балерината Елисавета Йосифова. Има скърби, които никой не може да ни отнеме и сами трябва да ги износим докрай. В рамките на един кратък земен живот никой не е бил пожален, никой не е останал на върха на илюзорното земно щастие. Всяка земна форма е осъдена на разрушение. Щастието е извън формите, за които мечтаем, споделя той прозрението си за илюзорното ни битие. И сякаш в съзвучие с тези думи човекът, горещо приет в галериите в Париж, Ню Йорк, Токио, Мелбърн, решава да износи последната си скръб именно в края на земните си дни.
След едно свое присъствие в Париж и опитите да бъде представен там, Васил Иванов получава някакво разочарование и по-скоро вътрешна липса на вяра в успеха – разказва още Любен Генов. – Дори негови близки твърдят, че завръщайки се в България, той умишлено едва ли не е предизвикал смъртта си, оставяйки се да се разболее и по този начин да си отиде от този свят. За съжаление, въпреки че е представен в много градове в редица държави, той така и не успява да се зарадва на този свой успех – сякаш в последните години от живота си не намира това, което търси, и постепенно губи интерес да живее. Но каквато и да е истината, мистичният му образ ще продължава да изпълва с възхищение.
История като на кино – казваме си често, когато ни разкажат невероятен сюжет или дочуем такъв от съседна маса в някое кафене. Но именно киното сякаш помага на днешния дигитално зависим човек, за когото вълшебните светове от хартиените книги са..
След успеха на фестивала "Ние сме децата на реката" през септември, гражданска фондация отново си партнира с пловдивския район "Централен". Този път поводът е специална изложба, която показва детски рисунки, вдъхновени от природата. Пловдивчани и..
В Централното фоайе на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше открита фотоизложбата „По следите на Михайло Парашчук“, посветена на творчеството на украинския скулптор и неговия принос към българската архитектура...
Художест вена галерия насред гората – на това оприличават очевидци крайпътната чешма с беседка край момчилградското село Конче в Родопите. Началото на..
"Вечният годеник" е първият публикуван на български роман на известната френска писателка Аниес Десарт. Преводът е на Силвия Колева. Историята се..