Историята на Наталия Маева е вълнуваща и вдъхновяваща заради нейния кураж и жажда за живот. В същото време поставя много въпроси за състоянието на българската здравна система. През 2009 г. Наталия е диагностицирана с пулмонална артериална хипертония. Тогава държавата не отпускаше адекватна терапия. Наложи се да я плаща семейството ми, разказва Наталия. Пулмоналната хипертония е рядко заболяване, което не се лекува, има само поддържаща терапия. Дишането се затруднява, движенията водят до умора. Малките артерии в дробовете се стесняват и сърцето с мъка изтласква кръвта през тях. В последния стадий на заболяването е необходима двустранна белодробна трансплантация. През 2014 г. състоянието на Наталия се влошава. Кислородният апарат беше постоянно с мен. В такова състояние човек се изолира от обществото. Но аз се опитвах да се занимавам с други неща, споделя Наталия. Тя активно работи за създаденото от нея Българско общество на пациентите с пулмонална хипертония. Помага и на други хора с нейното заболяване. Единайсет месеца чака подходяща донорска ситуация. И точно когато си казва, че това няма да се случи, получава вълшебното обаждане. Не изпитва страх: Вече бях стигнала до момент, в който нямах какво да губя. Оставаше ми единствената логична стъпка да опитам и с трансплантация. Това се случва в Университетската болница във Виена.

Ето как Наталия описва емоцията да се събудиш трансплантиран:

Това е невероятно изживяване. Имаш чувството, че летиш. Но ти не знаеш да дишаш нормално, защото докато си бил болен толкова години, си изгубил нормалния ритъм. И започваш отначало да се учиш да вдишваш и издишваш. Това ми отне около три месеца.

След трансплантацията приключенията не свършват,защото трябва да мислиш за възстановителния тримесечен престой в Австрия. Българската държава ти дава парите за операцията. Оттам нататък се спасяваш, ако можеш. Затова благодаря на всички, които ми помогнаха и продължават да го правят, казва Наталия. Подвиг ли е това да бъдеш трансплантиран?

За някои това наистина е подвиг. Защото, за да постигнеш това, трябва да се пребориш със системата. А това в България въобще не е лесно. Да получиш финансиране, да удовлетвориш изискванията на Комисията за лечение в чужбина – това е един ад. Когато един пациент се нуждае от трансплантация, той няма време да се бори, да носи епикризи, оферти за лечение, допълнителни писма от приемащата болница. Важен е всеки един ден. Тук пациентът сам трябва да си направи пътеката. Ако не е борбен и не е в състояние физически да го направи, той просто загива.

Трансплантацията се прави в чужбина, тъй като в България все още няма условия, посочва Наталия. Тя обобщава приоритетите на Българското общество на пациентите с пулмонална хипертония така:

Сред основните ни задачи е изграждането на център за следтрансплантационно проследяване на белодробно трансплантирани пациенти в България. Принудени сме да пътуваме за контролни прегледи в Австрия. Това е свързано с невероятни финансови ресурси, а тук няма кой да ни следи. В момента ни проследяват в кардиологична болница „Света Екатерина“, т. е. получава се разминаване – следят белите ни дробове в болница, тясно свързана със сърдечната дейност.

Днес, след всичките си перипетии, Наталия Маева отправя конкретни препоръки, които биха помогнали на хората с пулмонална хипертония:

Трябва да се създаде национална програма за белодробни трансплантации. Хората в малкия град не знаят как да преборят системата. Трябва да има ясни правила. Пациентите, които разберат, че се нуждаят от белодробна трансплантация, трябва да знаят, какви са следващите стъпки. Важно е да има и център за следтрансплантационно проследяване в България с лекари, обучени в Европа. Има трансплантирани пациенти в Гърция, в Румъния, в България. Ако направим такъв център, ще поемем Балканите.

Снимки: личен архив