В последно време общественото мнение в България беше привлечено от новините за две взаимосвързани явления. Първото е положително – заплатите на наетите лица постоянно нарастват и средната заплата в страната в края на миналата година е станала по-висока от преди година с 10 процента, достигайки 560 евро. В европейски контекст това е изключително малко и неслучайно България е известна на континента като страната с най-зле платените работници и служители. Другото явление е по-скоро притеснително и доста трудно за обясняване. Става дума за постоянното увеличение на публичната администрация, която, въпреки ултиматумите на премиера Бойко Борисов за спешно въвеждане на електронното управление, не спира да се разраства, а нейният елит да се замогва повече откогато и да било.

В момента в публичната администрация са заети 112 865 души от всичко 3 млн. работещи българи. За година държавните и общинските чиновници са се увеличили с 2287. На пръв поглед не е много и толкова малко бюрократи не би трябвало да тежат кой знае колко на публичните финанси, откъдето идват заплатите им. Дали обаче е така, може да се разбере, като се видят заплатите, които получават чиновниците за невинаги качествените услуги, които предлагат на данъкоплатците. Средната заплата на държавните чиновници е по-висока от средната за цялата страна и наближава 600 евро месечно, което е 7.4 процента повече, отколкото година по-рано. Но публичната администрация е не само многобройна, но и разнолика както по отношение на функциите и отговорностите си, така и по заплащането на обществено полезния й труд. Това в най-голяма степен важи за елита на тази администрация. Неговите възнаграждения уверено вървят нагоре и гонят европейските равнища на заплащане, а охолният начин на живот на този елит често предизвиква общоприетите като нормални европейски практики.

Ярък пример в това отношение са министрите, депутатите и други високопоставени чиновници. Месечната брутна работна заплата на един депутат например е около 1800 евро. Ако прибавим и добавките за трудов стаж, за участие в парламентарни комисии, за сътрудниците и консултанти, депутатската заплата отива към 3000 евро. Президентската надхвърля с добавките 6000 евро, а премиерът получава 3600 евро. На пръв поглед нищо особено, като се има предвид, че френският президент например получава бруто 15 000 евро месечно, а минимумът за евродепутат е 12 826 евро на месец.

Към брутните парични възнаграждения следва обаче да се добавят и екстри като служебна кола, служебно жилище, специално безплатно медицинско обслужване в правителствената болница, разходите за транспорт в и извън страната, представителни разходи и т. н.

Проблемите обаче придобиват своите истински измерения на фона на доходите на редовите граждани и най-вече на пенсионерите. Минималната работна заплата в страната е 260 евро, а средната пенсия е 165 евро. Без да изпадаме в примитивен популизъм, няма как да не видим финансовата пропаст между обикновения българин и бюрократичния елит. Нещата стават още по-дразнещи, когато хвърлим поглед и върху материалното състояние не само на избраните представители на народа, а и на висшите държавни чиновници. Шефът на немного популярната и незабележима Комисия за финансов надзор например получава месечно над 7000 евро. А такива комисии, агенции и комитети има още доста и сигурно и там не получават много по-малко за сметка на данъкоплатците.

Елитното охолство става още по-дразнещо на фона на повсеместната корупция по висшите етажи на властта. Дали наистина продажността на високопоставените държавни чиновници е в такива големи размери, колкото се говори, не може с точност да се каже, защо всичко става тайно. Но такова е убеждението и на Европейската комисия, и на повечето редови български граждани. Неслучайно откакто България стана член на Европейския съюз през 2007 г., страната е поставена под особен надзор от ЕК, която наблюдава от много близо всички мерки на властта, които би трябвало да се борят с корупцията. Изглежда обаче, че особени успехи в това отношение на са забелязани в Брюксел, след като това наблюдение продължава повече от 10 години, а на България се отказва достъп до Шенген точно с аргумента за безконтролната корупция.

Някой може да каже, че добрите възнаграждения в публичния сектор може да се разглеждат като спирачка за корупцията на бюрократите. Може би, но доказателства няма, както няма и признаци тя да е намаляла. Всичко това възмущава обществото и изследванията на общественото мнение показват стряскащи нива на неодобрение на държавните институции и управляващите от страна на избирателите.