Здравеопазването в България преживява тежка криза. Самият министър на здравеопазването Кирил Ананиев наскоро обяви, че от началото на следващата година ще има съвсем нов модел на здравеопазването, който да замени сега съществуващия, доказал и в момента доказващ своята непригодност.

Как може една система да е добра, щом 345-те болници в страната имат дългове от над 250 млн. евро, а задължителната държавна здравноосигурителна каса, въпреки получените от бюджета за тази година допълнително над 200 млн. евро, дължи на чуждестранни болници 140 млн. евро, от които половината са просрочени задължения!? Системата е пред разпад и заплашва живота и здравето на всичките 7 млн. българи. Друг е въпросът, че от тези 7 млн. граждани над 1 млн. нямат задължителната здравна осигуровка, но въпреки това ползват медицински услуги, тъй като лечебните заведения нямат право да им отказват спешна помощ, дори да не е заплатена от националната здравна каса. Всъщност тук опираме до въпроса за управлението на здравната система.

Бюджетът на здравната система тази година надхвърля 2.5 млрд. евро и е по-висок от предишната с над 200 милиона. Ако към тези пари се добавят и директните плащания на пациентите за лекарства или за допълнителни медицински услуги, стигаме до внушителната за България сума от повече от 4 млрд. евро. Споменаваме директните плащания неслучайно, защото със или без здравна осигуровка, всеки българин, нуждаещ се от лекарска помощ или от някакво лекарство, при всички положения трябва да доплаща от джоба си. Здравната каса не плаща никога повече от половината от цената на медикаментите. Болничното лечение на теория се покрива от здравната каса, но на практика никой не е доволен. Пациентите протестират, че им искат пари и за най-дребни допълнителни неща. Болниците се оплакват, че касата не им възстановява реално направените разходи, тъй като работи със цени, някои от които от преди десетина години. Затова и на практика няма държавна или общинска болница без дългове. С едно малко, но показателно изключение за т.нар. правителствена болница, която управляващите финансират с невиждана щедрост.
На практика излиза, че и болниците, и здравната каса са потънали в дългове, които в момента не могат да погасят. Всички работят назаем, а най-ощетени са доставчиците на болниците, които ако въобще си получат парите за доставените медикаменти, апаратура и консумативи, това става със закъснение от повече от година.

Къде се крие разковничето на проблема показва примерът с множащите се частни болници в страната. Повечето от тях също работят с националната здравна каса, която и на тях плаща по-малко, отколкото е струвало лечението на пациентите. Но няма сведения за изпитващи финансови затруднения частни медицински заведения. Всичките те освен това са много по-модерни от държавните, разполагат с последната дума на техниката, привлякоха най-добрите лекари с по-добри заплати. Парите, които здравната каса превежда на държавни и общински болници, стигат само за заплати, а те са далеч от равнищата на заплащане в частния сектор, което води до изтичането на медицински кадри от държавните и общински болници. Това, от своя страна, ги принуждава да ограничават обема от услугите си. В крайна сметка те се оказват в омагьосан кръг – няма пари, защото няма услуги, а няма услуги, защото няма пари.

Сегашният министър на здравеопазването и бивш зам.-финансов министър Кирил Ананиев иска цялата система на общественото здравеопазване да се промени, но не навлиза в детайли, и ако се съди по кариерното му развитие досега, с голяма доза сигурност може да се очаква, че на първо място ще се разчита на промени във финансовата политика и мениджмънта на болниците.
А тези здравни заведения, които все още намират сили да работят въпреки недостига на пари и кадри, очакват с нетърпение реформите на вече 16-ия за 18-те години на този век министър на здравеопазването.