Именитата народна певица Динка Русева ни напусна дни след като навърши 70 години. Голямата загуба ни лиши от един сърдечен и добър човек, изключителен глас от пъстрата тракийска палитра. Глас, чийто тембър и блясък превръщаше всяка нейна изява в музикален празник за слушателя. Талант, признат от колеги, ценители, познавачи на тракийския изпълнителски стил, една от емблемите на българската фолклорна слава. Времето следва своя ход напред, но певческото ѝ наследство не ще бъде забравено.

Родена е в с. Пет могили, Сливенско. От дете слуша кавалджийските мелодии на баща си и често пее под негов съпровод. Отличното представяне през 1968г. на събора на „Агликина поляна“ в Сливенския Балкан, където е наградена със златен медал, отваря пътя на певческата ѝ популярност. Следват многобройни покани за участия по сватби, събори, концерти. През 1980г., по препоръка на гъдуларя-виртуоз Атанас Вълчев, певицата записва в Националното радио част от тракийските си песни. Съпроводът изпълнява неговата инструментална група, а по-късно регистрира песни и с ОНМ на БНР. Истинска признателност и възторг тя получава от любителите на тракийския фолклор, когато озвучава с яркия си глас живата традиция на сватби, събори, панаири из Тракия.Предпочитана солистка е на сватбарските оркестри „Авлигите“, „Тракия“, „Конушенската група“, „Тракийски солисти“. Всяко лято в гр. Раднево се провежда фестивал на сватбарската музика „Наследството“, в чиито рамки се организира и конкурса „С песните на Динка Русева“. Това е прекрасен повод да се съберат оркестрите на Тракия, а съборяните да се отдадат на ритъма на „многокатните“ хорà. (бел. ред.: хорàта, които се извиват в няколко концентрични кръга или в спирала)

Свои спомени за Динка Русева споделя големият ѝ почитател и семеен приятел Тодор Тодоров.

С Динка Русева ме запозна гъдуларят Атанас Вълчев. Обади ми се по телефона и ми каза:“Открих страхотна певица на една сватба в Тракия“. Това беше Динка Русева. Тя свиреше добре и на акордеон, освен това пееше песните на примата на българската поп музика Лили Иванова. Първата песен, която ме впечатли, е „Никола дума Петранка“. За нейното пеене е говорено много и мога да потвърдя, че тя ще остане неповторима. Много певици се опитват да я имитират, но те не могат да достигнат ситното ѝ вибрато, „сладкото“ ѝ пеене.  Чува се всяка нейна дума, когато поднася текста, което е важно за слушателите. Имам много спомени, познавам семейството ѝ, децата й. Големият й син Драгия е акордеонист и сега работи в Швейцария, малкият ѝ син свири на кларнет и саксофон в групата на Иво Папазов, а сега – в оркестър „Южни ритми“ на Тодор Кожухаров. Най-много пееше по разни тържества, сватби, кръщенета, освещаване на къщи, събори. За съжаление, Динка няма собствен диск, освен единствената дългосвиреща грамофонна плоча от „Балкантон“, издадена преди повече от 30 години. Дано се намери някой, който да качи песните ѝ на CD, та да могат хората да я слушат, а младите да се учат.

Нейни ученички са фолкпевиците Емилия, Десислава. Тя се радваше на децата, които пеят песните ѝ, като Донко Марков от Варна, например. Динка беше усмихнат, положителен човек. При нея нямаше клюки, обичаше всички колеги. По професия беше зоотехник и ще споделя интересен, дори смешен спомен.Знаех, че беше отишла в едно овцевъдно стопанство и там я нападнали кучета. Непосредствено след този случай попаднах на концерт в Чирпан. В една от песните, които изпълняваше, се казва: „Добро ле, мари хубава, кучета не ме познаха, залаяха ме, затуй, Добро, търча, да бягам.“ Като ме видя сред публиката, тя явно се сети за случая, започна да се смее и не успя да довърши песента. Динка е била на много мои семейни тържества: на рождени дни, на сватбата на дъщеря ми. Взаимно сме си гостували. Вечна й памет! Динка има една песен „Високо грей, звездо льо“. Дано тя да грее отгоре високо и нашироко.И спомените на нейните почитатели ще останат завинаги. Докато я има България и българският фолклор, ще се говори за Динка Русева. Дано включат нейни песни в българските учебници по музика.