Сред книжните съкровища – притежание на България, е османотурският архив, съхраняван във фондовете на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Основите му са положени още с откриването на Националната (тогава Народна) библиотека – първата културна институция, създадена след Освобождението, преди 140 години. През 1909 г. с указ на цар Фердинанд ориенталският отдел е обособен официално. Целта на проучването на архива е да бъде осветлено миналото на българския народ в рамките на Османската империя, разказва Милена Звънчарова – една от всичко на всичко шестимата служители, които днес се грижат за това богатство:

Идеята за създаването на архива е той да съсредоточава всичката арабографична книжнина, отложена по българските земи след оттеглянето на османците – ръкописи, старопечатни книги, различни документи. Започва целенасочено издирване на тези материали. В основата на архива залягат колекциите на няколко големи османски библиотеки – на Хюсрев паша от Самоков, на библиотеките от София, Видин, Русе, Кюстендил.

През 1931 г. по стечение на обстоятелствата архивът нараства с огромно количество материали. Собственик на хартиената фабрика в Княжево закупува в Истанбул 22 тона хартия за претопяване. След пристигането на хартията в България става ясно, че тя съдържа Османския архив и е насочена към Народната библиотека.

След тази покупка нашата документална колекция на османотурски език е оценена като трета по големина в света след тези в Истанбул и Кайро. Тук се съхраняват над 1 млн. арабографични документи, основно на османотурски, но също и на арабски и персийски език, отнасящи се до различни части на Османската империя, с хронологичен обхват XV-XX век. Отделно колекцията от ръкописи обхваща около 4000 кодекса, 2000 книги, – разказва Милена Звънчарова.

Пристигналите от Истанбул документи са голямо предизвикателство от архивистична гледна точка, не само защото са на чужд език, но и защото на практика това е бракувана хартия в пълен безпорядък. Създаването от нея на организиран архив изисква значителни умения и вещина и труда на поколения архивисти. Българските експерти разчитат основно на собствените си сили, което извежда българската османистика до водеща по онова време в света. В момента тенденцията е по-различна. Държавата няма дългосрочна стратегия по отношение на архива, въпреки неговата стойност на културно-историческо наследство, не крие Милена Звънчарова:

Огромен е дефицитът не само по отношение на числеността на екипа ни, но и на обучението. Няма възможности за квалификация в рамките на институцията. Уменията се предават от по-опитните на по-младите колеги на добра воля. Архивистичната работа и обработката на документите изисква добро познаване на османотурски, който е мъртъв език. Но това не е достатъчно. Изисква се добро познаване на Османската империя с административното й деление в различните периоди, нейното икономическо и политическо развитие, по исторически дисциплини като палеография, кодикология, дипломатика. Освен това, за съхраняването на ръкописите и старопечатните книги са необходими специални грижи.

Една от причините, поради които архивът не се позиционира никъде в плановете за управление на културата на България, е дамгата на отношението ни към поробителя, която е толкова тежка, че попада и върху нещо, което би трябвало да приемем като културно наследство, казва Милена и допълва: Спецификата на този архив изисква определено ниво на обществена зрялост, каквато ние за съжаление не сме достигнали.

Проучването на документите върви по приоритетни научни линии. Например през 40-те години на ХХ век в чувалите от Истанбул са издирвани документи, свързани с национално-освободителните борби – за Левски, Ботев, четническото движение. Най-слабо са проучени документите, които не са свързани с българските земи. Сред най-търсените и проучени документи са т. нар. „дефтери“ – регистри с всякакъв вид информация за населението.


В архива се пазят ценни материали като бератът за провъзгласяването на първия български екзарх Антим I, ферманът от 1836 г. за създаването на текстилната фабрика на Добри Желязков в Сливен, документи, свързани с похода на Наполеон в Египет. Има и томове от първата печатница в Османската империя, основана през 1726 г. от Ибрахим Мютеферика. Тя е просъществувала по-малко от 20 години и почти всичко, издадено там, е библиографска рядкост.

В медиите можем да се натъкнем на информации, че част от Османския архив е изнесена от руските войски през Руско-турската освободителна война. Милена Звънчарова категорично отрича подобно твърдение:

По време на Руско-турската освободителна война все още не можем да говорим за архив. Откакто съществува този архив, оттук никой нищо не е изнесъл. Факт е, че всяка войска, особено големите имперски войски, си води корпус от учени, които събират военни трофеи. Има ръкописи, изнесени с освободителните войски като военни трофеи от българските територии. Но и ние имаме военни трофеи от нашите окупационни войски от южните части на Балканския полуостров.