Филмът на Питър Фарели “Зелената книга” има отлични шансове да спечели поне една от статуетките на церемонията на Американската филмова академия в края на седмицата. Принос за номинираната в пет категории за “Оскар” творба дава и българският актьор Димитър Маринов, който влиза в ролята на руски виолончелист.

Димитър Маринов преминава през множество изпитания, с които  се сблъсква свободолюбивия и талантлив човек по времето на соца – трудно детство в „неблагонадеждно” – по критериите на тогавашната система - семейство, разпити за пропагандиране на “буржоазни идеи”, опит за бягство с “Ориент експрес”. Следват години в затвора, където чупят пръстите му с гумени чукове. Ала каквато и мерзост да го сполетява, никой не успява да досегне “безумната” му мечта - да стане най-добър сред най-добрите на голямата световна сцена. Криле му дават диригентът на филхармония “Пионер” проф. Влади Симеонов, който дисциплинира склонният към клоунски номера малък цигулар, без да му отнема индивидуалността, и учителката му по актьорско майсторство Невена Коканова, която му завещава думите : “Пътят ти е толкова далечен, просто стой на пътя!”

Още в първите месеци след падането на тоталитарния режим през 1989г., той заминава за Америка заради настъпилата криворазбрана свобода. И всичко, с което се захваща, го издига с още едно стъпало до лелеяната му мечта – от първите актьорски стъпки в театъра на Сан Диего до кастинга за ролята в “Зелената книга”, чийто прототип е руският виолончелист Юрий Тахт. Така съвсем логично двама души, израснали зад Желязната завеса, със сходна съдба и дори визуално почти еднакви, се сливат в достоверен филмов образ.

Гледайки назад и преценявайки как са се подреждали нещата, има много стряскащи моменти, в които се замислям и си казвам – това явно е било предопределено и е трябвало да мина оттам – подчертава актьорът. – Например семейството, което ме прие в Съединените щати, загубва син, роден на моята дата, при катастрофа с мотор. Тяхната фамилия е Шърли и във филма „Зелената книга“, с който пробих в Холивуд, героят ми си партнира именно с чернокожия музикант Дон Шърли. Наистина, не бих казал, че вярвам в предначертанията, но връщайки се към тези обстоятелства, си мисля, че все пак съдбата си е съдба.

И въпреки че речта за награден с “Оскар” филм се пада на продуцентите, какво би казал на света българският актьор от някоя виртуална сцена?

Най-напред бих цитирал гениалната икона в киното Марлене Дитрих, която, приемайки наградата си, казва: “На никого не мога да благодаря. Аз сама си го направих.” Макар и да звучи егоистично – истината е, че много хора ми помогнаха да стигна дотук - но в крайна сметка аз бях сам юнак на коня. Иначе на хората бих казал да вярват, да не се отклоняват от себе си и да се борят за това, което искат, независимо от обстоятелствата. Навремето имаше една много хубава приказка, превърнала се в мое мото – един гол човек скочил в градина с кактуси и когато го попитали защо го е направил, той отвърнал – в този момент ми се стори за най-разумно. Така че не преставайте да скачате в кактусите!

Само след месец ще се срещнем с Димитър Маринов, който ще представи на “София филм фест” лентата “Снимка с Юки” със свое участие. Каква България би искал да види, стъпвайки на родна земя?

Трийсет години по-късно България продължава да слиза надолу и тъжното е, че няма с какво да застане на картата на Европа и камо ли на света – отбелязва с горчивина той за своята родина, която обожава. – Бих искал да провокирам публиката, приятелите си, колегите си, да не се смиряват, защото е крайно време интелигенцията да излезе от халтурата и да стане космополитна, както и безкрайният български талант да изскочи отдолу и да поеме юздите. Това искам да видя – моите колеги и приятели да ми кажат: “Добре, Митак, ще се пробваме. Защо не.”

Снимка: личен архив