Познаваме я. Поне всички, които са изпълнители, музикални журналисти, меломани. От десетилетия няма значим концерт, който да не е запечатала в снимките си. А тях ще срещнем навсякъде. Често присъствието ѝ е почти невидимо, защото Василка Балевска не е от фотографите, които жертват удоволствието на публиката, за да си свършат работата. Направила е прекрасни, понякога уникални снимки от незабравими концерти. Някои от тях ще покаже в изложбата, която се открива днес, във фоайето на столичната зала „България“. С нея Василка Балевска отбелязва 50 години професионална дейност, а почитателите на класическата музика очакват експозицията с любопитство и нетърпение. Известната фотографка посвещава изложбата на своя баща, по повод 100-годишнината от неговото рождение.

Баща ми е завършил Художествената академия в София и още оттогава е любител-фотограф. Независимо, че беше учител по рисуване и история, имаше голяма страст към фотографията. Бях на 9 години, когато ми връчи един „Любитель“ – широкоформатен фотоапарат. Често ходехме на излети от училище и ми го даде, за да снимам. Исках да следвам руски език и история, но баща ми ме накара да изтегля документите си и да се запиша фотография – тогава се изучаваше към Полиграфическия комбинат. Завърших, постъпих на работа в Държавния фотоархив, както се наричаше тогава „Българска фотография“, а от 1993 г. съм на свободна практика. В Държавния фотоархив правехме историята на България в снимки, „зареждахме“ всички културни центрове с фотоси по теми – конгреси, панаири, селско стопанство, здравеопазване, отразявахме нашия обществен живот. Снимала съм абсолютно всичко. Като меломан най-много тичах да снимам музика. Почти всяка година бях в Русе за „Мартенски дни“. Тогава фестивалът организираше срещи в заводите с композитори, изпълнители, така че успявах да „покрия“ много теми. Любовта ми към класическата музика е още от детството. В родния ми град Троян имаше богат културен живот. През 60-те години самодейните ни колективи бяха републикански първенци. Имахме самодейна оперета, държавен театър. Читалището организираше срещи с композитори, писатели, а пеех и в училищния хор до завършване на гимназията. Помня, бях на пионерски лагер във Варна. Заведоха ни да гледаме „Кармен“ в летния театър. Оттогава заобичах оперната музика. Още е пред очите ми бялата рокля с красива червена роза на Зара Долуханова – съветска оперна певица, която изпълняваше главната роля. По-късно слушах образователните програми на БНР след 22 ч.

В службата получавахме списъци със събития и аз гледах да избирам музикалните. Може би някъде в края на 60-те години на м. в. от сп. „Българска музика“ ме поканиха да снимам за тях. Главният редактор Димитър Зенгинов имаше свои изисквания, които много ми помогнаха в работата – искаше да виждам изпълнителите по време на репетиция, в домашна обстановка, преди концерта, а не само на сцената. Сега, независимо, че съм на свободна практика, продължавам да правя история в областта на музиката. До промяната през 1989 г. абсолютно всички големи състави и изпълнители от т. нар соцлагер са били в България. Младите тогава Гергиев, Темирканов, Вадим Репин започваха своята кариера оттук. Имаше и големи музиканти от западния свят – Руджиеро Ричи, Оперният театър на Генуа, Жан Бернар Помие от съвсем млад идва в България. Не мога без това изкуство. Връщам се след концерт и пак слушам музика докато обработвам снимките.

Изложбата, която се открива днес, е ретроспективна. Представени са някои от първите фотоси, които г-жа Балевска е направила.

Винаги се старая да „хвана“ изпълнителя в най-характерния за него момент.