Винаги съм смятал, че фотографията е сравнима с поезията. Тя е поезията на визуалните изкуства, защото при нея няма толкова техника. При нея си освободен от много условности, които откриваме в други жанрове на визуалните изкуства. Там има един директен прочит, особено що се отнася до документалната фотография, когато фотографът усеща света около себе си и трябва да го покаже такъв, какъвто го е почувствал. Има още една, макар и по-тривиална енергия, свързана с фотографията – силата и да спира времето, разкри в интервю за Радио България фотографът Валерий Пощаров. Снимките му ни пренасят в пространството, където времето наистина е спряло. Запечатали магията на погледите на неговите герои – обикновените хора, те сякаш говорят с естествената си непринуденост. Такива са и фотографиите от проекта „Последният човек на Родопите“, по който Валерий работи през изминалата година.


За да го осъществи, той предприема няколкомесечно пътуване, което го отвежда в 556 села, пръснати из митичната планина. Кадрите, с които се връща обратно в София, са лишени от всякаква суета. В тях няма нищо излишно, акцентът е в погледа, през който прозира душата на героите. Те нямат за цел да покажат недоимъка или битовите неволи на хората, а по-скоро да напомнят на публиката за някои от ценностните и морални устои, спазвани от предците им, но пренебрегвани днес. Пощаров признава, че предпочита черно- белите снимки, защото зрителят много по-лесно се концентрира върху основното в тях – сюжета, но уточни, че отскоро снима и в цвят:

През последната година, след повече от 15 лета работа в жанра на документалната фотография, започнах да работя в цвят. Това е едно предизвикателство за мен, което ми позволява да погледна по различен начин на същите теми, които винаги са ме вълнували. Цветът също може да бъде адекватно изразно средство, но имайки предвид, че аз съм завършил живопис, той за мен не е самоцел, а по-скоро нещо, което трябва да изразява дадено състояние, да носи емоция, хармония. Ние фотографите, особено в жанрове, които не позволяват режисиране на кадрите, в голяма степен сме зависими от реалността. Затова цветът не е нещо, което можем да си измислим, за да постигнем хармония, така както го прави един живописец с палитрата си.

Пощаров е участвал в над 30 самостоятелни и колективни изложби в Париж, Берлин, Франкфурт и други западноевропейски градове. Номиниран е за множество награди, но всичко това не е стимулът, който го кара да продължи да се занимава със своето призвание. Може би ще прозвучи странно, но в периода, когато живеех в Париж и редовно правех изложби в Западна Европа, търсех тази изява, но впоследствие бях доста разочарован от суетата на този живот, признава Пощаров.

Това, което винаги е било интересно за мен е, да се срещам с хората, които ще заснема, а не толкова с публиката. Моментът на реализацията на един артист е този, в който той създава творчеството си. Вероятно това е много сериозен конфликт за твореца, защото често търси успеха в общественото одобрение, в материалния статус или в образа, който си е изградил пред една или друга институция. Вярвам също, че един творец е актуален, докато има желанието да изразява себе си. Тогава нищо не може да спре онази сила, която бушува в него.

През 2011 г. Пощаров се завръща от Франция и се установява в София, където създава първата онлайн галерия в Източна Европа, посветена изцяло на българските художници от модернизма до наши дни. Желанието му е по някакъв начин да участва в културния живот на страната. Днес картините в нея вече са 4000. Стремежът му е да направи един своеобразен виртуален музей на българските майстори, тъй като много от творбите им са частна собственост, или твърде рядко са експонирани в държавните галерии.