10 ноември 1989 година започва като обикновен ден за гражданите на Народна република България, но последвалите събития го превръщат във важна историческа дата, свързана с началото прехода от социализъм към демокрация. Съвременници разказват, че в този период – разгара на перестройката в държавите от социалистическия блок, масово се четели руски вестници. Будните български граждани виждали как „хвърчат“ политически глави в Полша, Унгария, Чехословакия, че ГДР също е пред промяна. Въпросът, който витаел в България, като че ли бил само кога и как? Още от сутринта радиото и телевизията излъчвали съобщения за започващия пленум на БКП. Последвалата по-късно новина за оставката на дългогодишния генерален секретар на партията Тодор Живков, поставя началото на промяната, която макар и пълна с много неизвестни за бъдещето, е чакана и желана.

Три десетилетия по-късно, българите като че ли не са уверени, че са постигнали мечтаната демокрация. Онова, което за краткост наричаме преход, отдавна свърши – казва в интервю за Радио България политологът Първан Симеонов:

Ние прехождахме от планова към пазарна икономика, от Изток към Запад и от една несвободна система, към либерална демокрация. Тези преходи вече са факт. Имаме демокрация – добра или лоша, пазар и вече сме членове на НАТО и ЕС. Промени се дневният ред на страната. Други са въпросите, изискващи бързи решения днес. За съжаление, голяма част от хората са недоволни от резултатите на прехода. Общественото недоволство остава сравнително постоянна величина. Политиците минават и си заминават, но това, което се промени у тях е, че малко повече се професионализираха. В началото имаше ентусиазъм и на всеки сякаш му се занимаваше с политика. Сега, като че ли на читавите хора не им се занимава и се е формирала една почти професионална политическа прослойка, за добро или зло.

Посланията към избирателите на кандидатите за власт също се променят с времето, посочва политическият анализатор Димитър Петров:

В първите години посланията бяха някак по-лаишки. Навлязоха думи, чието значение не беше съвсем ясно. Какво са демокрация, плурализъм, приватизация, реституция – самите термини трябваше да се обясняват. Днес, 30 години по-късно, сме с повече опит в разбирането ни за политиката както политическата класа, така и обществото. Това разбира се не означава задължително, че сме 30 години по-мъдри по отношение на днешните предизвикателства.

Обществената оценка за случилото се на 10 ноември 1989 г. остава нееднозначна през десетилетията до днес. Затова анализаторът направи една любопитна съпоставка как се е променяла тя през годините:

В първите дни и месеци след 10.11.1989 г., аз имах усещането, че по-голямата част от нацията е като в „небрано лозе“. Случи се нещо, което мнозина са чакали и някои дори не са вярвали, че ще дойде такъв момент. Какво следва обаче - това не знаеше никой, включително външните фактори, които се опитваха да ни съветват как да изградим демокрацията и пазарната икономика. Последвалият десетгодишен период съвпадна с възстановяването след големия икономически удар, наречен Виденова зима. В края на 1999 г. стандартът на живот вече се беше стабилизирал и мизерията, сякаш остана безвъзвратно в миналото, но все още бленуваното европейско бъдеще беше далеч. 20 години след 10 ноември 1989 г., акцентът беше върху свободата – направихме сравнение как вече имаме свобода, която допреди 20 години не сме имали. Днес няма смисъл да сравняваме времената преди и сега в количествени измерения. На всеки е ясно, че сега живеем много по-добре, отколкото през социализма. Истинското сравнение би трябвало да бъде качествено. До 1989 г, а и първите години след това, ние бяхме една смачкана, много комплексирана нация. Днес имаме самочувствие и може да се каже, че в някаква степен сме изпълнили завета на Левски да бъдем равни с другите европейски народи – не само на политическата маса в Брюксел, а и като стандарт на живот и перспективи. Това, което все още не оценяваме истински, са постиженията, които имаме за тези 30 години. Обективно, за един сравнително кратък исторически период сме постигнали много. Субективно обаче, все още мнозина смятат, че преходът е провал.

Що се отнася до това, как вижда България след още 30 години, Петров изложи една неоптимистична теория, според която е възможно да се появи нова Желязна завеса, но този път България да бъде от по-добрата ѝ страна. Това обаче може и да не се случи, ако страните от Западна Европа променят отношението си към демографската криза и миграцията.