Русе е един от българските градове, чиято история може да бъде проследена до дълбока древност. Фактът, че е разположен на брега на река Дунав, обуславя поселението в района както преди, така и след Христа. През хилядолетната история на града, негови обитатели са търговци и интелектуалци, а по време на турското робство и Възраждането, Русе е дом за много български революционери, участвали в националноосвободителните борби. След Освобождението и разделянето на страната от Берлинския конгрес /1878г./ на Княжество България и Източна Румелия, Русе става най-големият град в Княжеството. Претърпява бърз икономически подем, а това видимо променя градоустройството и неговия облик. Появяват се все повече нови сгради, повлияни от модерните за онова време европейски архитектурни стилове като барок и сецесион. Това кара съвременниците да наричат града „малката Виена“. Собственици на новите сгради най-често са банкери и търговци, чиито пътувания и успешни сделки в Европа и по света, им позволяват да вложат много средства в построяване и поддръжка на архитектурните бижута.

Една от интересните сгради е хотелът на Чикагото – разказва в своята своеобразна двутомна приказка за архитектурното наследство на България Мариана Мелнишка. Наречен е така на името на своя собственик Соломон Блаущайн, който веднага след Освобождението заминава за Америка.

Със спечелените пари, той се връща у нас и ги влага в голяма доходна сграда. Тя е много красива, пълна с ниши по фасадата, украсени с фигури на момичета. Превърната е в най-подходящото нещо за крайводен град – кабаре и хотел. Нейният собственик наема танцьорки от други крайдунавски страни, но за да бъде всичко по-пристойно, в приземния етаж прави модно ателие, което носи името „При Чикагото“. В сградата той прави и първият в страната асансьор, задвижван от човешка сила.

Макар и накратко, длъжни сме да споменем историята на още две знакови места за града, чиято стойност е по-скоро историческа, отколкото архитектурна. Това са къщите на Никола Обретенов и на родителите му-Тонка и Тихо Обретенови. И ако от последната, не е останало нищо, заради преустройството на Русе в началото на 20 век, то тази на Никола-наследника на една от най ярките възрожденски фамилии на България - съхранява паметта за своя обитател. Около личността и живота на последния останал жив след Освобождението Ботев четник, витаят множество легенди, свързани с неговото участие и роля в четата. След смъртта на Христо Ботев и нейното разбиване, Обретенов е заточен в Диарбекир, където дочаква Освобождението. При завръщането си у нас, той, както много други поборници, има възможност да заеме висок пост в управлението на новата държава.

Обретенов става народен представител, а след това и кмет на Русе. Тогава построява своя двуетажна къща. Стилът ѝ е неокласически, като в нея в момента се помещава музей. В него на туристите до 1989 г, са се говорели едни неща, а истинската трагична съдба на този дом е съвсем друга. Никола Обретенов има дъщеря Тонка, която се запознава с достоен за времето си българин, учил философия в Германия – Нико Просеничков. Връщайки се у нас, той се посвещава на образованието в България и става директор на Мъжката гимназия в Русе – една от най-престижните, след тези в Габрово и Свищов.

Скоро след комунистическия преврат у нас на 9 септември 1944 година, Просеничков намира смъртта си, наред с безброй просветители и голяма част от цвета на българската интелигенция. Заедно с него е разстреляна и жена му, която отказва да го остави. Семейството има две дъщери – едната, Милкана, умира от мъка, а другата – Лиляна, е изпратена в концлагер, където оживява, въпреки всичко, на което е подложена. В къщата на семейството пък, са настанени непознати хора, които изгарят семейната библиотека и унищожават ценни документи, разкриващи подробности от тяхното минало. Вече на свобода, Лиляна се запознава с художника Ненко Балкански, докато той е в Русе, за да нарисува портрет на нейната баба. Чувайки страшната история на Лиляна, пленен от красотата ѝ, той се жени за нея и я превръща в своя муза и модел.