Казват, че Йерусалим е градът, който те издига най-близо до Бога. Неслучайно на древния арамейски език, на който говорел Иисус Христос, хората казвали „изкачвам се в Йерусалим“. Построен върху хълм, градът създава неповторимото усещане за извисяване към Създателя. Затова и стремежът на хората да се докоснат до Светия град не стихва от хилядолетия.

Поклонението до Светите земи, познато сред българите като „хаджилък“, дълго време се смятало за особено важно събитие. То било типично за по-състоятелните православни християни от Балканския полуостров, по времето на Османската империя, когато мюсюлманските първенци ходели на „хаджилък“ до Мека.

„Има сведения, макар и индиректни, че още веднага след приемането на християнството, предимно монаси и свещеници започват да пътуват на поклонение в Светите земи – разказва проф. Емануел Мутафов, директор на Института за изследване на изкуствата към БАН.

Те оставали известно време в големите православни манастири в Палестина, Синай и Йерусалим. Известни са преписи на ръкописи на старобългарски, които са били повлияни от вековната книжнина и култура, събирана по Светите места. Нашите данни за масово поклонение там са от 18-19 век, когато и българските земи, и Палестина са в рамките на Османската империя. Тогава някои български градове, благодарение на занаятчийството, започват да забогатяват. Някои от мъжете, които успявали да натрупат състояние към средна възраст (на около 35-40 г.) можели да си позволят да пътуват до Божи гроб. Поклонничеството продължавало около 6 месеца и струвало доста скъпо - няколко хиляди гроша. Освен това криело и много опасности, защото поклонниците пътували с кервани, пазени от заптиета. Нерядко те ставали жертва на разбойнически набези, а някои от тях се давели на пристанището в Яфа.“

Корабите, особено големите, спирали далеч от средиземноморския бряг. В морето чакали араби с лодки, които ги превозвали до сушата срещу заплащане. Най-честите думи, които чували нашите поклонници били „бакшиш“ и „хадж“, което в превод от арабски означава „поклонение“. Оттам дошла и титлата “хаджия“, която била знак за святост и положение в обществото. Въпреки, че не се възприемало от висшето българско духовенство, до 1945 година „хаджи“ се изписвало отделно към името с титул, характерен за съкратеното обозначаване на думата „святий“ към Бог, например. В някои източници, описващи хаджилъка се посочва, че мнозина от хаджиите имали пари само за пътуване  в една посока. За да си набавят пари за връщане, те се хващали на работа. Така успявали да натрупат и професионален опит. Докато пътували до Божи гроб, те общували с християни от различни националности, от всички краища на света. На връщане носели сувенири в родните си места.

„Един стандартен дар за енорийската църква са били т. нар. Йерусалимии – продължава проф. Мутафов и пояснява: – Това са огромни платна с топография на светите места в Палестина, изрисувани от местни мелкитски художници. Било е престижно да подариш на местната църква такава Йерусалимия. Носели в дар и седефени иконки, много кръстчета. Било е изключително вълнуващо. Когато нашите хаджии се връщали от дълъг път, в малките балкански градчета като Котел, Копривщица и Сопот цялото население излизало да ги посрещне. Имало е камбанен звън, целували краката им, тъй като са се докоснали до Светите земи. Някои от хаджиите похарчвали всичките си налични средства и се налагало да спрат някъде по пътя, за да спечелят пари да се приберат по родните си места. Разбира се, всяко едно пътуване било и общуване и със сигурност те пренасяли идеи от странството. Това до голяма степен повлияло и върху формирането на нашата култура. Има райони в България, например в Родопите, където във всяка голяма къща през 17-18-ти век домашният иконостас ( обособените в едно пространство икони и кандило) се нарича Йерусалим.“