Не е случайно, че първите запазени изображения на Светите равноапостоли Кирил и Методий, чието свято дело църквата почита на 11 май, произхождат от сърцето на Европа. Именно в Рим Солунските братя извършват своята културна революция, с която разрушават мита за свещените езици за проповядване на Новия завет (латински, гръцки и иврит) и проправят пътя към християнската просвета – не само на славяните, но и на всички средновековни народи. Затова и на иконите неизменно биват изобразявани като книжовници и просветители, държейки в ръка свитък със създадената от тях азбука.

Заставайки пред която и да е икона, ние по-скоро отправяме молитва, отколкото да се проникнем от символите, които зографът е закодирал в своето творение. Ала светът на православната иконопис е необятен, нищо в него не е поставено случайно и всеки елемент обогатява църковния разказ за светците или за някое евангелско събитие.

„Иконата възниква в първите векове като желание да бъде съхранен образът на някой светец и подвижник – разказва д-р Златина Каравълчева от Центъра за образователни инициативи „Двери”. – Хората са изминавали стотици километри, за да се срещнат с него и на връщане са отнасяли образа му, пресъздавайки го в най-ранните икони. С течение на времето възпоменателният елемент отстъпва на заден план и иконата се превръща в богословски разказ. И въпреки че иконописците следват това предание, влагат и по нещо от себе си.”

Това, което най-често привлича вниманието ни пред иконата, обикновено са очите на светеца. Но освен визуално, изображението въздейства чрез посланието си и на несъзнателно ниво върху молитвената мисъл на християнина.

„Иконата слага юзди на религиозната фантазия, която, според православното учение, се нуждае от очистване, за да не изпадне човекът в крайни мистични състояния – казва още Златина Каравълчева. – Така че основната богослужебна функция на иконата, освен да разказва за различните евангелски събития, е възпитателно-молитвена. Т.е. тя дисциплинира ума на вярващия човек и му помага да застане в по-съсредоточен разговор с Бог.”

Кой обаче е езикът, скрит зад видимите форми, който, веднъж научен, вдъхва живот на иконата и тя започва да говори?

„Всички светци, както и Христос и Богородица, се изобразяват анфас – отговаря Златина Каравълчева. – Когато човек застава пред Христос, неговата цел е да разкрие пълнотата на своята личност, както и да открие Божия образ в себе си. Ореолът пък е знак за Божествената благодат, която е светлина, мир, радост от това, че тези свети хора, изобразени върху иконите, са станали причастни с Христос. А това е възможно само чрез Неговата благодат.”

Отвореното пространство е друг елемент от езика на иконата – всички евангелски събития се изобразяват на открито, за да се подчертае тяхната общодостъпност. А за да подскажат, че случката все пак се е разиграла в помещение, иконописците поставят на заден фон малка завеса. Те също така не използват сенки и по този начин акцентират, че източникът на светлина извира от изобразения светец.

В класическите икони Христос се изобразява с червена долна дреха, тъй като цветът символизира Божествената му природа. Наметалото му пък е синьо като човешката природа – за да се уподоби на нас във всичко, с изключение на греха. Докато при Богородица долната дреха е синя, а наметалото червено. Това означава, че Божията майка е човек като всички нас, макар и изключително чист, и същевременно е облечена в благодатта.

„В злато се изобразява не само ореолът, но нерядко и самият фон – допълва Златина Каравълчева. – Златният цвят е знак на това царство на благодатта, което постепенно се ражда – първо в светеца, а постепенно, като малко квас, който ще закваси цялото тесто, един ден ще стане реалност и за цялото човечество. Божията благодат е достъпна за всеки един от нас, стига да се обърнем към Бога. И само когато нашата човешка природа се облече в червеното наметало на благодатта, тогава ще открием истинската си сила, истинския си потенциал.”

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.

Снимки: dobrichmuseum.bg, bg-patriarshia.bg, pravoslavieto.com, dveri.bg