Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Непознатият Пенчо Георгиев между творчеството и живота

7
Пенчо Георгиев (1900 - 1940)

Софийската градска художествена галерия изважда от забвение изкуството на поредния български творец, чиито следи избледняват в спомените на съвременниците му от първата половина на миналия век. Изложбата “Пенчо Георгиев. Между театъра и живота” съживява лицата на хора, животът на които е предопределил различни роли, но и ни пренася в имагинерните сценични преживявания на актьорите, чрез новаторските декори и костюми.

Пенчо Георгиев идва на този свят, заедно с новия 20-и век, който бележи детството му с драматичен факт – баща му загива при Одрин в Балканските войни. Въпреки семейната трагедия, майка му успява да отгледа трите си момчета и всяко от тях завършва университет.

След края на Първата световна война, надареният с артистичен талант най-голям син напуска родната си Враца, за да шлифова своите заложби в Художествената академия. Докато следва, се сближава с Иван Милев, с когото рисува в идентичен стил, а през 1928 г. с Васил Станилов печели конкурс на Министерството на просвещението и заедно с него заминава за Париж.

Може би там, сред Меката на изкуството, Пенчо Георгиев успява да добие европейски вид, да види процесите и въобще модерните неща, случващи се в Париж, и да успее да поеме от това изкуство – разказва Станислава Николова, куратор на изложбата. – Той се записва в училището за приложни изкуства при Пол Лоран, запознава се с графиката и през цялото време е запален от сценографията и театралното изкуство. Има сведения, че той дори успява да участва в няколко сценографски решения. Така че Париж наистина се оказва изключително важно място за развитието му като зрял и завършен художник. Завръщайки се през 1932 г., той успява да се включи в Дружеството на новите художници и с по-модерна визия и по-различна тематика да участва пълноценно в художествения живот.”

Докато живее и твори в Париж, Пенчо Георгиев се вглежда в лицата на нищите и онеправданите, създавайки живите образи на уличните музиканти, танцьорките в кабаретата, продавачите на цветя, работниците, бездомниците от подмостията на Сена. Във френската столица той се сдружава и с Любомир Пипков, на когото помага със скици за операта “Янините девет братя” и впоследствие става неин сценограф в Народния театър. Творчеството му минава през два етапа – първият го свързва с родното, иконите, майката, селото, смъртта, а във втория погледът към малкия човек, майчинството, труда, става през градската среда.

“Разглеждайки експозицията, зрителите още в началото ще забележат учебни работи с образите на Иван Рилски – светецът чудотворец, светецът в молитва – казва кураторката. – Ще видят и няколко ключови творби, сред които “Задушница” от 1929 г. А когато се насочат към работите от 30-те г., вниманието им ще привлекат “Работниците”, “Хармонистите”, “Бедна жена от квартала”, “Акордеонист”, “Продавачи”. Така че всеки ще може да усети разликите между двата периода и как обикновеният човек се подменя с обикновения градски човек. Ако през 20-те г. главният герой е човекът на селото, през 30-те г. вече е работникът в града.”

Макар и да натрупва богат художествен фонд, Пенчо Георгиев намира най-пълноценно разкритие на своя талант в театъра, където подчинява артистичните си хрумвания на режисьорския замисъл и драматургията. Така създава декорите и костюмите в над 20 постановки в Народния театър и в над 40 в Русенския театър.

“Ако допреди това декорите в театъра са доста разказвателни, описателни, реалистични, модерните художници, сред които и Пенчо Георгиев, насочват усилията си върху една по-голяма условност – казва още Станислава Николова. – Той привнася от Париж по-олекотения и специализиран вариант на сцената, давайки пълна свобода на актьорите, за да могат да изявят себе си и таланта си. Декорите му са били изключително леки, компактни, пренасяли са се много бързо. Така че той е бил обичан както от сценичните работници, така и от най-големите ни български актьори.”

Пенчо Георгиев отлита от този свят едва на 40 – падайки в асансьорна шахта в Народния театър, докато подготвя театралната декорация на “Саламбо”. След себе си оставя близо 1400 творби, повечето от които разпръснати в частни колекции. Сто и петдесет от тях, галерията успява да издири, за да възкреси образа на твореца, който буквално дарява живота си за изкуството.

Снимки: СГХГ и архив

Галерия

Още от категорията

Стъклото като вдъхновение и поглед към миналото

Магията, при която от гореща полутечна маса се получава ефирен стъклен предмет, може да плени всеки. И макар технологията на обработка на стъклото да е позната от хилядолетия, и днес младите учени и творци се потапят в необятното ѝ пространство,..

публикувано на 02.03.21 в 09:41

Българката Мария Бакалова не получи „Златен глобус“

Мария Бакалова, се размина с наградата „Златен Глобус“ в категорията, в която бе номинирана за най-добра актриса във филмова комедия. Наградата отиде при Розамунд Пайк за участието й във филма „Много ме е грижа“.Бакалова, която е първата българка с..

публикувано на 01.03.21 в 14:05

Арт инсталация възпроизвежда звуци на ключови политици

Изложбата „Премълчители“ в Института за съвременно изкуство ще постави важния въпрос за премълчаните неща от политиците по време на прехода след падането на тоталитарния режим. Авторът й Антони Райжеков насочва вниманието към 30 знакови личности..

публикувано на 28.02.21 в 11:35