На 4 април ще се проведат избори за 45-то Народно събрание. Това ще са десетите избори за обикновено народно събрание след началото на демократичните промени в България.

Въпреки замразеното за повече от четири десетилетия демократично развитие на страната (1946 до 1989 г.), българите имат значим опит в гласуването. Основата за провеждането на избори у нас се поставя непосредствено след Освобождението. Още през 1879 г. България вече има модерно изборно законодателство, изградено по стандартите на Европа.

Учредителното събрание, свикано през 1879 г. във Велико Търново, дава тласък на изграждането на модерната българска държава и създава първите правила за избор на народни представители у нас. Самото то е съставено от 229 депутати, групирани в четири категории: избрани по право, съобразно заеманата длъжност; назначени от императорския комисар; избрани пряко от народа и по един представител на Рилския манастир, на Българското дружество в Одеса и на Българското благотворително общество във Виена. Всички те са отговорни за създаването на първия основен закон на държавата ни.

„Самата конституция въвежда някои базови параметри на изборното законодателство, а именно - всеобщото пряко избирателно право, което към 1879 г. все още не е повсеместно наложено – обяснява д-р Светослав Живков, гл. асистент в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. – Малко са били страните, които едновременно избират всеобщо при пряко и при равно избирателно право. Ние нямаме двустепенно гласуване, с известни изключения, каквото е Третото народно събрание, избрано при двустепенни избори. Това на практика е нарушение на конституцията. Имаме една мажоритарна система в многомандатни райони - в края на ХIХ век това е най-разпространеният начин за превръщане на вота на хората в мандати. Нямаме опита на домодерни (късно средновековни) представителства, изградени на корпоративен или съсловен принцип, като курии, куриални парламенти и т.н.“

Историята свидетелства, че често между писаните закони и изборната практика, зависеща до голяма степен от манталитета, политическата култура и навиците на хората, възниква разнобой. Така е било до средата на ХIХ век в Южна Европа, дори във Великобритания и в САЩ, където властват партийните машини за гласуване. В началната българска изборна практика деликатен въпрос е формирането на изборните бюра, където пряко се провеждал вотът.

„Това е аналогията на днешните изборни комисии – един много важен орган, защото той администрира провеждането на изборите на терен – продължава д-р Живков. – На пръв поглед, в началото всичко се е случвало напълно демократично. Самите избиратели са се събирали в центъра на околийския град, в който е гласуването. Забележете, нямало е изборни секции. Селяните от околията е трябвало да изминават по 30-40 км, за да гласуват. И там, на мегдана, рано сутринта първата работа на тези граждани е била да изберат секционна избирателна комисия, тогава наречена изборно бюро. 

На теория това е най-демократичният принцип - самите избиратели да си избират тези, които ще управляват изборния процес. Но точно там наставали големи сблъсъци, дори побоища. И обикновено надделявал по-силният или по-ранобудният и той излъчвал свои представители в това изборно бюро. Първоначално нямало никакви изисквания за представителство на партиите, пък и самите партии не са били регламентирани от закона като такива. Това позволявало всякакви машинации и злоупотреби на бюрото, особено когато е съставено само от една политическа група. Най-честата злоупотреба била допълването на урните с допълнителни бюлетини”.

Може би, именно заради тази практика дълго време битува схващането, че избори се „правят”, а не се организират.

Избирателна активност в края на ХIХ и началото на ХХ век също не е висока. В началото тя не надвишава 20 %. Но трябва да се има предвид, че към онзи момент избиратели били само около ¼ от цялото население, защото право на глас имали само мъжете над 21 години. „При изборите за Петото Велико народно събрание (1911 г.) активността за първи път надхвърля 50 %”, казва д-р Светослав Живков:

„Първият фактор за повишаване на избирателната активност е създаването на секционни бюра, т.е. доближаването на вота до хората – обяснява историкът. –  Ако първоначално се е гласувало единствено в центъра на околията, то през 1899 г. се провеждат първите избори, в които има и териториални секции. 

 През 1911 г. вече е въведено задължението във всяка община да има поне една избирателна секция. В този период общините били много по-малки - две села формирали една община. Така че първото повишаване на избирателната активност се дължи най-вече на доближаването на вота във физически смисъл до хората. Разбира се, има и политизация на населението, най-вече на селското население в първите години на ХХ век.“

След 1920 г. скокът в избирателната активност е съществен (до 75-80% от имащите право на глас), което може да се обясни и с факта, че гласуването става задължително. Законът е предвиждал и парични санкции за негласуващите - глоба между 50 и 200 лева. След девалвацията на българската валута вследствие Първата световна война, това не били особено големи суми, но са служели като стимул за бедния българин да участва в изборите. За сравнение, законът и днес задължава българските граждани да упражнят правото си на глас, но не предвижда санкции.

България е една от първите страни в света, и в Европа, които въвеждат пропорционалното гласуване. Очаквайте продължението на разговора със Светослав Живков, в което историкът разказва кои са причините за това и как се преминава от ръкописни към печатни бюлетини при вота.

Следва продължение.

Снимки: архив, Пламена Бачийска