Видинското село Шишенци се намира в най-северозападната точка на България, само на 5 км от българо-сръбската граница. Според най-старите сведения, то било основано през XIX в. от тетевенчанина Дядо Шишко, с когото се заселили цели родове негови съграждани от Централна България. Така се превърнало в едно от най-големите селища за този край, с близо 2000 жители.

В наши дни, от обитателите му са останали едва петдесетина възрастни.

Вследствие на злощастните събития, които го сполетяват около колективизацията в началото на 50-те години, а по-късно и поради липсата на поминък много от жителите му го напускат. От средата на миналия век тръгнала и злокобната му слава за бродещи духове, легендите за самодиви и странни сватбарски песни, които и до днес събуждат въображението на търсачи на мистерии от всички поколения. Оттогава останала и мълвата за самодивско сборище, а селото оглавява класацията за най-мистериозните места в България.

В опит за разбулване на паранормалните явления около Шишенци са написани много статии. Още толкова са и заснетите видеоматериали, направени са дори и филми. Историите за призраци от миналото, които бродят нощем по улиците на опустялото село довеждат и много туристи, които искат да се уверят в истинността им. За невероятните неща, които се случват там разказва пред Катя Борисова от БНР-Видин бившият секретар на читалището Нарциса Недялкова:

„С тия самодиви се чува и свирене като музика, което не е ясно откъде идва. За това се разказва и в последния филм, който идваха да снимат – „Изгубени в България“. Но какво е това, което се случва при нас, никой не може да каже, може да са извънземни. И сега чуваме сватбарската музика и глъчка, а по време на празници звуците зачестяват. Сега, когато над селото минават самолети, се чуват по-рядко.“

Тъжното е, че след по-малко от двадесетина години и самото Шишенци вероятно ще остане в призрачното минало.

Едва ли легендите и стогодишните традиции ще съхранят село като него. Спокойствието и природата, не са достатъчни, за да върнат младите хора в населените места по границата и да се възроди животът в тях.

„Било е много хубаво тук, идвали са да учат деца от три съседни села, но преди около 50 години“ – припомня кметският наместник в селото Христина Калчева. 

„Сега училището тъне в разруха. Нищо не може да се построи, няма кой. Хората са пенсионери, от 65–годишна възраст нагоре, като преобладават 80–90- годишните. Има само трима четирима души работещи. Тук имаме общежитие към училището и мислех, че може да се направи на дом за възрастни. Но нямаме желаещи, които евентуално да работят и да обгрижват настанените в него. Млади хора не идват и старите, като си заминат, ще изчезне и селото. Би било добре държавата да допринесе с нещо за този граничен район. Със собствени сили нищо не можем да направим. Дано се усмихне щастието някой ден селото да бъде възродено. Тук животът е много спокоен. Природата е в отлично състояние, но няма как да се развива туризъм, защото няма хора.“

Съставил: Гергана Манчева
Снимки: архив