В шеговитите куплети той скрива наръч от стрели, с които пробожда самозабравили се властници и ширещи се неправдини. Заради изречените истини, облечени в запеваеми мелодии, съвременниците му съграждат „трон“, на който да се възкачи единственият всенароден цар на горчивия смях.

Една гостуваща изложба в Националния политехнически музей разкрива историята на истински трубадур от първата половина на ХХ век, чиято съдба с нехайна ръка посипваме със забрава. И колкото по-малко остават следите към талантливите, оригинални и неподкупни личности, толкова по-малко изискваме от себе си – нали все повече ни липсва еталон. А за подобна мяра може да ни служи роденият през 1889 г. в Брезник Стоян Миленков, чиято дейност не се побира в едно определение. Наричат го поет, актьор, музикант, хуморист, сатирик, куплетист, основоположник на естрадата, а днес – дори и рапър.

Непокорен ученик, той мечтае “в захлас” да учи драматургия в Париж и едвам изкласява шести гимназиален клас. В града на светлината завършва школата на Шарл Масе при известния актьор от “Комеди франсез” Пол Муне и трупа опит като помощник режисьор и стажант артист в няколко театъра. С реномирана диплома в ръка през 1911 г. се завръща в родината, където първоначално работи в Нов народен театър и Народния театър и написва либретото на оперетата “Моралисти”.

“В годините между двете световни войни цяла София знае наизуст неговите куплети – казва Мадлен Янева от Националния политехнически музей. – Тананикат ги на улицата, в трамвая, по домовете, а вестниците разпродават своите тиражи, ако първи ги отпечатат. Стоян Миленков осмива всяка отрицателна проява в обществения и политическия живот – даже когато свободата на словото и печата е строго забранена. В предговора на юбилейния му сборник “Карнавал без маски - между кабарето и Парнас” Стоян Чилингиров пише, че той е родоначалник на литературно построената шега, закачка, смехория, подигравка, присмех, хумор и ще остави име, каквото мнозина от тия, които гледат извисоко на него, няма да имат.”

Сатиричният талант на Стоян Миленков бива оценен и от литераторите Теодор Траянов, Змей Горянин и Радой Ралин, от карикатуристите Александър Божинов, Илия Бешков, Райко Алексиев и Александър Добринов.

“Стоян Миленков го познаваше лично цяла България, защото когато се появеше на публично място, човек имаше усещането, че е приятел на всеки един поотделно – разказва изкуствоведът Драган Тенев в интервю от 1994 г., запазено в “Златния фонд” на БНР.

Ако той, завършил театрална школа в Париж, беше останал да пее своите песни край Сена, а не край Перловската река, щеше да добие славата на Морис Шевалие. Всичко, което е написал, остана в паметта на моите събратя, защото беше актуално и никога неутрално. Той имаше социална позиция в изкуството и я защитаваше, макар и в комичен, хумористичен стил. В Париж той чува шансониерите на авенютата и връщайки се в България, си взема шапката от Народния театър и тръгва по улиците със своята китарка.”

Благодарение на куплетиста, Драган Тенев разбира какво означава да бъдеш популярен сред народа. На някогашната софийска улица “Клементина” той вижда как ваксаджийчета с подрънкващите си сандъчета вървят подире му и подвикват: “Бай Стояне, кога ще дойдеш пак в кино “Хемус” да ни попееш?”

На която и страница да отворите в сборника на Стоян Миленков, ще видите, че нищо не се е променило от 20-те и 30-те години на миналия ни век, твърди Мадлен Янева.

“Това са куплети, които са актуални и в днешния ден. Например писаната през 1921 г. “Песен за апаша”:

Апаши с презрение наричат ни вси,

от нас и вси бягат като оси.

Апаши наричам аз хора от друг род,

които обират държава, народ.

Или “Далавера” от 1928 г.:

Партии се коалират и създават атмосфера,

та да падне кабинета.

Далавера.

Или “Песен на тиквара”:

Тикви срещат се в тоз свет,

даже на човешки врат.

От зелени тикви в нази,

Господ нека ни опази.

“Пак са нашите на власт” пък българското радио може да пуска сутрин и вечер без никакъв друг коментар.”

С китара в ръка Стоян Миленков обикаля градове и села, разнасяйки своята песен - “без реклама, без венци, като полските щурци”. След промяната на политическия строй през 1944 г. излиза на манежа и под купола на цирка получава последните си аплодисменти. Животът му, изпян в куплети, завършва на 64 години.

Снимки: Национален политехнически музей