„Дядо Коледа, не искам подарък за себе си, но направи така, че котенцето ми да се завърне у дома...” Писмото на едно българско дете в Милано вече пристигна в Лапландия, а питомците на неделното училище „Пейо Яворов” в италианския град посрещнаха Добрия старец с коледно тържество.

В предпразничните дни щастието на българчетата в Милано се измерва в научени куплети, мелодии, танцови стъпки. За разлика от предходната година, когато Северна Италия стана предвестник на пандемичната действителност за всички нас, децата в неделното училище за тази Коледа си имаха истинско тържество. И тъй като шейната с подаръците спря там нейде край тях, те получиха желаните си дарове и повярваха в поисканите чудеса. Някой се надяваше да получи играчка или друга вещ, втори си беше пожелал повече игри, а трети е на път да сбъдне мечтата си да посрещне Рождеството с баба и дядо на село. „Всяко дете е отделен свят и неговите желания са отражение на света, в който живее”, казва директорката на училището Гергана Христова.

Как тази изнурителна за всички ни година се отрази на учебния процес в българското училище в Милано?

„Това беше изключително трудна година, но от трудността й се родиха и много хубави неща – отговаря тя. – В началото пандемията за нас беше страшен удар, защото ролята ни е да събираме хора, да обменяме идеи и да бъдем заедно. И когато нямахме възможност да правим всичко това, изглеждаше, че мисията ни е в риск. Благодарение обаче и на получената помощ, успяхме бързо да организираме качествено дистанционно обучение с университетски преподаватели. В момента имаме възможност да обучаваме деца не само от Милано, но и от цяла Северна Италия и дори от Азия. Така че се опитваме да бъдем положителни и да си кажем, че независимо от всичко, което изгубихме в пандемията, спечелихме и много неща и се опитваме в този дух да продължаваме напред.”

Стотина български деца всяка неделя имат среща с родния език, история, традиции. Освен обучението от разстояние, те имат възможност да посещават уроците в клас, да общуват и играят, да създават приятелства. Когато през 2014 г. се основава училището, повечето от тях говорят майчиния си език, защото са родени в България – за разлика от по-малките деца днес, които се обучават по методика за чуждоезиково обучение.

„Всъщност не е странно, че не всички деца говорят български, тъй като много зависи от семейството – обяснява директорката. – В по-многолюдните фамилии – с баба и дядо, леля и чичо в България, по-често се пътува и при тях поддържането на езика става по-леко. Но има и семейства, в които само един от членовете е носител на езика. Там често се получава разочарование, защото въпреки вложените енергия, желание и обич, резултатите идват бавно и с огромни трудности. Именно тези семейства най-много се нуждаят от нас като външен мотиватор, който може да ги подкрепи.”

Един от големите въпроси пред българските училища зад граница е как да подтикнат децата да се интересуват от всичко, което представлява и се олицетворява с България.

„Опитваме се по всякакви начини да мотивираме децата, включително с извънкласни занимания като театър и народни танци – казва Гергана Христова. – Така в коледното тържество всеки се изяви според своите интереси и възможности. Изобщо подхождаме индивидуално, за да намерим начина, по който да ги мотивираме и привлечем.”

За седемте години, откакто съществува неделното училище в Милано, възниква сплотена общност от родители, които се обединяват около благородни каузи. Като тази да помогнат на семейството на обичания от тях отец Стефан, отишъл си от този свят през септември т.г. Благодарните му енориаши вече организираха книжен базар, от който събраха доста средства, обмислят и други благотворителни инициативи. А междувременно гледат с надежда в бъдещето. Според Гергана Христова животът ни никога няма да бъде същият, но може да стане по-добър.

Снимки: Facebook/scuolabulgaramilano