Наричаме пълнените чушки, мусаката, боба в гърне, гювеча традиционни национални ястия, ала малцина се замислят, че продуктите в тях са дошли на трапезата ни едва през XIX век от Америка. Осъзнавайки този факт, културологът Петя Крушева се впуска в дебрите на средновековната българска кухня, за да изследва не просто храната, но и как през нея тогавашният човек е осмислял света.

Заобикалящият свят бил основният източник за прехрана на хората по нашите земи. През зимата те си угаждали с месни ястия, а щом се запролетеело, наблягали на зелениите. За съжаление, до ден-днешен не е намерен кулинарен сборник от онези времена, затова за българската средновековна кухня съдим по откъслечните сведения в жития и богословски книги, от свидетелствата на рицари и пътешественици.

“Има три ръкописа от началото на XVI век – Южнославянски, Призренски и Македонски, от които са останали само по няколко листа – разказва Петя Крушева. – В тях се споменават правила как да се храним през 12-те месеца на годината. Тези характерни за Средновековието диетични календари са се правели с цел човекът да няма големи здравословни проблеми. И макар терминът “здравословно хранене” все още да не е съществувал, тогава също се е отдавало значение на храната.”

При оформянето на трапезата на средновековния българин не е имало нищо случайно, твърди културологът. Всяко хранене е започвало и завършвало с молитва за благодарност към Бог. Какво отделният човек ще консумира е зависело не само от социалното му положение, но също от сезонните дарове и от религиозните норми. А кой до кого ще седне, вида и разнообразието от ястия – всичко това е допълвало своеобразния ритуал, символизиращ отношението и почитта към дадения гост.

“Хлябът заема централно място в средновековната кулинария – продължава разказа си Петя Крушева. – Той е не само символ на храна, но и лечебно средство, защото е плътта Христова, т.е. частица от Божественото. С хляб например се е лекувало ухапване от змия – първо се е произнасяла молитва, а след това човекът го е хапвал, примесен с вино. Германски пътешественици, тръгнали на поклонение, пък описват как гостите на една сватба хвърляли по булката пшеница, овес, просо, за да има много деца в семейството и богата реколта. Така хлябът е свързан с целия живот на човека – с продължението на рода, с богатството и, разбира се, с Божествеността. Затова и той не може да се изхвърля и се увива в специална кърпа, наречена месал, изтъкана в бяло, синьо, червено или жълто – цветовете на слънцето, на духовното.”

Изобщо храната била натоварена с много символност – ако например подариш риба, било голям жест, асоцииращ се с Христос и извършеното от него чудо на сватбата в Кана Галилейска; ако обаче подадеш ябълка, било знак за флирт или раздор, тъй като плодът се свързвал с първородния грях.

“Непознатото винаги се е свързвало със злина – казва Петя Крушева за недоверието, с което средновековният човек подхождал към всичко чуждо, включително и към храните от далечни земи. – Може би защото живеем на кръстопът и оттук са минавали много народи – обикновено войнствено настроени, обикновеният човек си е изградил представата, че другият му е враг, че винаги идва с една изначална злина. А дори и да е миротворен, след него ще се появят поличби, болести и всичко това ще доведе до някакво нещастие на семейството, на рода, на селището. Когато жените разбирали, че ще идват такива гости, те набързо са замесвали най-простия хляб само от брашно и вода и още топъл им го поднасяли с вярата, че така ще ги омиротворят. Вероятно така се е родило и прословутото ни гостоприемство – не толкова от желание да нахраним изморения, а за да се запазим.”

Както и да са се обогатявали през вековете вкусовете, разнообразието от продукти и начините за приготвянето им, какъвто смисъл, умисъл и суеверие да се е влагало в тях, храната и днес продължава да ни обединява и съблазнява. “И нека не забравяме, че всяка война е завършвала с мирен договор, сключен на маса”, добавя Петя Крушева.

Снимки: архив

Съставил: Диана Цанкова /по интервю на Людмила Сугарева от БНР Пловдив/