От векове посрещането на Нова година е сред най-важните моменти в българската традиция. Това не е просто смяна на календара, а граница, която трябва да се премине с пъстра поредица от ритуали и обичаи. Те започват в последния ден на ноември и продължават почти до края на януари – време, схващано като преход от тъмнината към светлината, от хаоса към новия ред.

На първия ден от януари православието чества Обрезание Господне, както и паметта на Свети Василий Велики. В българската традиция денят има няколко названия – Васил, Васильовден, Сурва, Суроваки. Имен ден празнуват Васил, Василка, Василия и други производни на името на светеца. В навечерието на празника е последната кадена вечеря. Но за разлика от Игнажден и Бъдни вечер, когато се слага само постна храна, на новогодишната трапеза някога непременно трябвало да присъства свинска глава или някакво желирано ястие, приготвено от коледното прасе. Това е единственият случай, при който свинското месо е обредна храна. На някои места у нас, обикновено в селските райони, където хората отглеждат животни, обичаят се спазва и днес. 

Останалите храни, които обикновено присъстват на масата, до голяма степен повтарят трапезата на Бъдни вечер – жито, плодове и зеленчуци, орехи, сарми и пълнени чушки (обикновено с месо)... Вярва се, че колкото по-богата е трапезата, толкова по-голямо изобилие ще донесе следващата година. Баницата с късмети, приготвена в старата година, се разрязва с първите часове на новата. Някога жените слагали начупени дрянови клонки – по една за всеки член на семейството. Наричали всяка от тях – за здраве, любов, венчило и пр.

Както във всички преходни моменти от фолклорния календар, на Васильовден се извършват гадателни практики. Разпространено е ладуването – обичай, при който младите момичета гадаят дали ще се омъжат през новата година и за кого. Китки със завързани за тях пръстени се оставят да пренощуват в съд с мълчана вода. На сутринта девойките се събират, вадят една по една китките и припяват кратки обредни песни, в които се описват различни занятия и професии. Например: Бяло книже, черно мастило означава, че бъдещият жених ще е учител; Златни гривни на постеля дрънкат – златар и т.н. Любопитно е, че този обичай е запазен в много села и се прави и в наши дни. Разбира се, по-скоро като весело продължение на празника и стремеж за запазване на старинните ни традиции.

Може би най-устойчивият празничен ритуал е сурвакането, който никога не е спирал да съществува. Пренесено от древността, то има дълбока символика. Независимо от някои колоритни подробности, характерни за определено населено място, в цялата страна сурвакането има сходни черти и е еднозначно като типология с коледуването. Както в много старинни култури, в българските традиционни схващания кръгът е символ на слънцето, на Бога и има предпазни функции. Сурвакарите (подобно на коледарите) правят символичен кръг около селището, обхождат всички домове.

• Сурвачката – магическата пръчка на българите

Според историците, в миналото сурвакарите били женени млади мъже. През годините тази практика се променила и в последното столетие в сурвакането участват момчета – от 4-5 до 10-12-годишна възраст. След полунощ на 31 декември срещу 1 януари, облечени в нови дрешки, те започват да наричат за здраве и плодородие.

Носят дрянови пръчки – сурови клонки, отсечени предния ден. Оттук името „суровачка” или „сурвачка”. В народните вярвания дрянът е символ на издръжливост, здраве и дълговечност. Докосването до това „желязно” дърво, носи пожелание за също толкова желязно здраве и късмет. Днес могат да се купят готови сурвачки, но много майки и баби предпочитат да ги изработят сами. Необходими са разноцветни вълнени конци, непременно трябва да има червени, а също – червена ябълка, пуканки и сушени плодове. 

В някои села и по-малки градове, където всички хора се познават, сурвакарски групи обикалят в новогодишната нощ, но по-често децата сурвакат близки, роднини и съседи, които ги даряват с пари, плодове и т.н. В зависимост от района, наричанията имат различно съдържание, но смисълът на обичая навсякъде е един – да донесе здраве и благоденствие. Потупвайки с украсените дряновици, сурвакарите наричат:

Сурва, сурва година, весела година,

Златен клас на нива, червена ябълка в градина,

Жълт мамул на леса, едър грозд на лоза,

Пълни кошери със мед, малки пиленца навред!

Да ви е честита новата година, до година, до амина !

Има и друго наричане, особено подходящо за сегашното време:

„Сурва, весела година!

Яка да ви е гърбина!

Да сте живи, да сте здрави!

До година, до амина!“

Ето и един от най-разпространените варианти на сурвакарска песен:

„Ой нине, нине,

стани господине,

отваряй вратата,

дай ми два колака,

бръкни си в джебчето,

изкарай левчето,

дай го на момчето…“

Сурвакарско наричане ще чуем в песента „Сурва, весела година“. Музиката е на Тодор Бакалов, изпълнява Андон Петров.

• Сурвакане на вода и „Пиу-миу“ – част от алманаха на българските традиции

Редактор: Албена Безовска

Снимки: архив, knigovishte.bg, hitrinibg.com