Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България, който отбелязваме на 2 юни е сред историческите дати, които не разделят обществото ни. Как обаче съвременните българи разбират свободата и защо почитаме българските герои само един път в годината, а не го правим всеки ден? Отговор потърсихме от историка и бивш министър на културата професор Петър Стоянович. С присъщото си чувство за хумор, той даде интересно тълкуване на понятието „свобода“, като изходи от контекста на 19 век, когато всъщност България постига своето освобождение от петвековно османско владичество. Затова и представите ни за свободата са по-скоро поствъзрожденски, отколкото съвременни и принадлежащи към настоящия 21 век. „От една страна, това е защото търсим най-величествените моменти на себепознание и себедоказване именно тогава“, отбелязва Петър Стоянович:

„Това е едно остаряло разбиране за национална идентичност и е един непомагащ ни ъгъл, под който ние да виждаме своето себедоказване, но какво да правим – поствъзрожденски сме в своето възприятие. По същия начин и към свободата. У нас, въртейки се около 2 юни, тя изхожда от един знаков момент за нашето освободително движение – смъртта на Христо Ботев през 1876 година на тази дата, която след 9 септември 1944 година, обрасна с антифашизъм и се превърна в някакво, много интересно, червено Възраждане.“

„Второто със сигурност не сме, тоест все още не знаем как да тълкуваме другата свобода. Що се отнася до първия въпрос – все още, макар да имаме забележителни научни и художествени произведения – не желаем, а някои и не смеем да обработваме и да произнесем със собствените им имена изключително много теми от този период – убеден е историкът. – Ние много повече искаме да играем по лесната повърхност на Калоферското хоро, неизменната хубост на българката и т. н, отколкото да си отговорим на въпроса защо през април 1876 година въстана само един много малък окръг, за да се освободи от турското присъствие? Защо все още нямаме отговор какво точно стори Русия през 1877-78 година и защо цялото развитие на събитията след Освобождението, бе тласнато именно в тази посока.“

След 1944 година, около 2 юни се заражда митология, свързана с целите на социалистическия ред, но от съвременна гледна точка е интересно да знаем защо, при все че съществуват множество други исторически дати като 1 май и др., които имат политически оттенък:

„Не е вероятна идеологизацията на 2 юни, тя е сигурна. Аз бих казал, че с директната репресия срещу миналото на България, веднага след 9 септември, тези неща се институционализират. Защо е необходимо? Всеки един режим, особено тоталитарен, какъвто беше този на БКП, има нужда от исторически препратки и формално обвързване на истинската борба за свобода с идеологическата борба за надмощие. Затова в един момент 2 юни става Ден на Ботев и загиналите в антифашистката борба, даже и в самото творчество на Ботев, кореспонденцията му, се изваждат частични истини, които после се преформатират. Така Ботев в един момент се оказа едва ли не най-големият комунист, което е абсурдно.“

Всички режими „смучат“ от историята, за да оправдаят и онагледят своята идеология, така се случва и с 2 юни – обобщи Петър Стоянович, но допълни нещо много важно:

„Искам дебело да подчертая, че това по никакъв начин не омаловажава 2 юни като Ден на почит към хората, които истински са се жертвали за освобождението и целостта на българска държава. Аз не виждам в България да има двусмислие в това дали да празнуваме или не 2 юни. Но като говорихме за ретро стила на нашите чествания, празници, веселия и помени, това със сирената не зная да го има другаде. Това едно население да стои право 1-2 минути в един ден на годината, в памет нa героите си, наистина е ретро, но пък е забележително. Аз такова нещо не зная да има другаде по света и ми е приятно, когато то продължава всяка година. Дано да възпитаваме нашите деца в този вид наследство. Наследството не трябва да е непременно лъскаво, да е ашладисвано по новите канони, а в някаква степен трябва да се осъвременява. Защото тъй както нашите внуци не разбират какво са повои, нощви, навуща, кремаклийки и пр. , в един момент в тези красиви думи, непонятни за някои забравата и безразличието  започват да стават по-големи, отколкото интереса. Всяка традиция трябва по малко да бъде осъвременявана.“

Защо трябва да отдаваме почит на героите, загинали за свободата на родината ни на 2 юни, а не във вески един ден от годината? Петър Стоянович има един прагматичен отговор:

„Аз смятам, че ако няма 2 юни и на този ден няма да отдаваме почит, защото искаме сума ти други неща. Но въпросът е другаде - в българските семейства и децата, които са вече абсолютно друга мая българи. Трябва да им се обясни какво е героизъм, какво е България, защо има смисъл да сме българи и да имат това почитание. Въпреки че сме в 21-ви век, светът е огромен, почти няма граници и макар да смятаме, че сме бедни и пр., ние живеем чудесно в България, където е вкусно, слънчево, с хубава природа. Това, че политиците ни са калпави и нехаем за тази природа, това е друг нашенски си проблем. Ние трябва да обясним на малките какъв е смисълът на българщината, но не така, че да ги превърнем в участници в спор, а да им го покажем по нормален, симпатичен и същевременно почтителен начин. Всичко обаче тръгва оттам, че те трябва да почитат възрастните, да са любезни и обичливи към своите родители, учители. Тези деца днес не познават социализма, не знаят какво е самолет, който пуска бомби над нас, не знаят какво е да нямаш и ред други неща...“

В заключение историкът изрази надежда да е успял да накара слушателите, а и обществото, отново да помислят по въпросите за живота, смъртта, семейството, възпитанието и смисъла на утрешния ден.

Снимки: БГНЕС-архив, Ани Петрова