Животът на милиони хора по света, които живеят в низ от житейски предизвикателства – война, глад, бедност, изглежда неразбираем за Западния свят, част от който е Европа и България. Затова и приемаме разказите за подобни човешки съдби по-скоро като статистика от нещо, случващо се далеч от нас, което няма да ни повлияе пряко. Изричайки това, най-често просто подхранваме своята заблуда, че всичко с нас и около нас е наред, а ние спокойно можем да продължим напред. Продължила е и Силсила Махбуб, но сравнете нейния първи ясен детски спомен на 6-7 години с вашите:
"На гости съм в къщата на чичо ми в Кабул, заедно с майка ми, баща ми и сестра ми" – дотук всичко звучи нормално, нали?
В един момент отвън се чуват изстрели. Всички се скриват в мазето на къщата. Прекарват цялата нощ там и когато на сутринта се отправят към дома си, вървят по улици, осеяни с трупове. Причината – талибаните, които онази нощ просто са застреляли всички, които са видели пред очите си.
Животът ѝ в Афганистан продължава, приспособява се към случващото се наоколо, намира си престижна работа като журналист в частна медия в страната, която признава, че днес ѝ липсва. Принудена е да я напусне отчасти заради отношението, което получавала като жена в Афганистан и пречките, пред които е изправена, а правата ѝ са твърде ограничени и негарантирани.
Затова решава да емигрира в нашата страна, където нейният чичо живее вече 35 години. Именно той ѝ помага да се интегрира у нас в началото.
"10 години е доста време за някого, който иска да започне живота си отначало" – заяви Силсила в интервю за Радио България, връщайки се към пристигането си у нас преди десетилетие:
"Признавам, че имаше моменти, в които беше много неприятно, питах се защо още съм тук и се надявах да намеря друго място, на което да живея – спомня си младото момиче. – Понякога причината беше отношението на хората, друг път – проблем с документи, с езика, защото е абсолютно нормално, че аз не мога да го говоря като българин. Това все пак е език, който съм учила и не е моят роден. Тъй като, когато пристигнах, не бях сигурна колко време ще остана, започнах да гледам различни сериали, дублирани на български по телевизията. После го усъвършенствах по време на работа като шивач и разговори с клиенти в ателието."
Освен с практиката ѝ като шивач, дните на Силсила Махбуб у нас са заети и с работа в помощ на бежанците от Близкия изток у нас:
"Бежанският консултативен съвет е една организация, която основахме преди две години – разказва ни тя. – В нея сме седем души от различни държави – Сирия, Ирак, Афганистан, Кюрдистан, Йемен и всички вече веднъж сами сме минали този път на интеграцията. Затова искаме да помогнем и на другите, които имат нужда – да намерим работа, да запишем децата на училище и повечето ни контакти са с бежански организации в чужбина. Когато не можем да им съдействаме с определена услуга, ги насочваме към Българския Червен кръст, неправителствената организация "Каритас" и "Съвет на жените бежанки", към които също се обръщат за съвет хора с подобни проблеми."
Освен правно и административно, Бежанският консултативен съвет помага за интеграцията на нуждаещите се и с организирането на различни събития, които представят културата и традициите им пред по-широк кръг хора. Силсила смята, че те са изключително полезни и си спомня провежданите опознавателни срещи в предишната ѝ работа като доброволец за неправителствена организация:
"Понякога на тях идват и българи, които се интересуват, но, знаете ли, понякога хората просто няма нужда да знаят езика, за да си говорят помежду си. Понякога да покажеш нещо от културата си е напълно достатъчно, за да те разберат. Когато работех в "Каритас", ние всеки месец ноември, наричан бежанския месец, имахме поредица културни събития. Идваха много българи, разменяха контакти, даже имаше случаи, в които нито един от двамата не знаеше езика на другия, но на тези срещи успяваха да се разбират помежду си."
В края на интервюто събеседничката пожела да отправи един апел към българите у нас, с който се надява ежедневието ни да бъде по-мирно и да подхождаме с повече уважение към онези, които не са като нас:
"В Европа хората живеят по съвсем различен начин от нас. Това не е лошо, но е хубаво останалите просто да ни опознаят, а не да са задължително против нас. Когато бяга от своята държава, всеки има някаква причина, защото, вярвайте ми, никой не обича да бъде изправен пред избор дали да остане с цената на живота си или да напусне своята държава – убедена е събеседничката ни и е категорична: – Ако днес в Афганистан беше спокойно и аз имах гарантирани права като жена, аз нямаше да съм тук."
Снимки: личен архив
Преди 27 години несигурността, в която се намира страната ни, но и страстта към катеренето, кара сънародника ни Константин Златев да нарами своята раница и с около 3000 долара да поеме към една мечта – да изкачи някой от скалните върхове в..
Навършват се 116 години от онзи 22 септември 1908 година, когато България заема своето равноправно място сред останалите свободни и независими държави от тогавашна Европа. Макар за разлика от Съединението обявяването на Независимостта да е изцяло..
Тя е професионален разказвач. Разказва истории от цял свят, но най-вече български народни приказки. Също така тя е поет, фотограф и гид – развежда хората сред природата, докато им разказва приказки. Запознайте се с Нана Томова. Р одена е в..