Катя от град Буча: Изгубихме целия си живот (СНИМКИ)

публикувано на 22.03.22 в 10:00

Снимка: Личен архив, Катя Пеева

play

pause

stop

mute

unmute

max volume

/

Репортаж на Гергана Пейчева

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Катя е украинка от български произход. Живее в град Буча със семейството си. Разказва, че това е нов град, само на 12 км от Киев. Нейният баща, който е българин, сам построил голяма къща, има и хранителен магазин. Катя има много приятели, щастлив живот и хубава рабата, но за всичко това говори в минало време. „Защото това всичко вече го няма, ние го изгубихме“.

Войната влиза в Буча. Катя и семейството й започват да раздават храната от магазина, за себе си оставили само 4 хляба. След първите взривове и падащите ракети, младата жена и близките й се скрили в мазето, а когато излизали за малко навън, виждали срутени домове, съборени къщи, бягащи жени и деца. „Мъжете не излизаха, защото стреляха по тях“.

Звукът на войната бил оглушителен, спомня си младата жена, но истински страх изпитвала не от това, а от тишината. „Това те плаши още повече, защото не знаеш дали вече е свършило лошото или е затишие пред нова буря“.

Младата жена признава, че когато за първи път видяла танк пред къщата си, с насочено дуло, съжалила, че няма оръжие. „Имам желание да завърша дори някакви военни курсове за самозащита, защото когато срещу теб има въоръжени хора, ти си безпомощен, седиш и мълчиш“. А руските войници били деца, разказва Катя-момчета на по 18, 20 години. Спомня си, че веднъж попитала един от тях защо е там. „А той отговори-просто политика. Не мога дори да се върна у дома, защото и там ще ме убият“.

При втория зелен коридор, който отворили в Буча, Катя и семейството й решили да тръгнат. Оставили в къщата си непознат човек, когото приютили по-рано. С него останали и двете им кучета.

Пътят към свободата обаче става най-големият кошмар и до ден днешен за Катя. Близо до жп прелез виждат множество убити хора. „Тази гледка ме преследва и до ден днешен. Не знам кога ще изчезне от паметта ми, не знам колко време трябва да мине, за да не се появява постоянно пред очите ми“.

По време на пътуването си били проверявани от много постове, нощували на определени места заради комендантския час. На румънската граница били посрещнати от доброволци, предложили им хотели, където да се подслонят. От там, през българската граница до старозагорското село Дълбоки, в къщата на баба си. И макар че в нея Катя е в безопасност, тя признава, че не се чувства добре, защото това не е нейният дом.