Историята на "мазния влак" в колективната памет на Северозапада

В колективната памет на Северозапада една влакова композиция изпуска локомотивна пара с уютен апетитен аромат и противоречиви спомени.

Малко има за „мазния влак“ в интернет, защото това е неформално, но пък масово познато за хората от региона понятие, свързано със седма линия на родната железница. 

„Имаше години, когато някои хора знаеха, че така го наричат, но не знаеха защо, викат: казаха ми да хвана „мазния влак“.

„С него отиваше блажнинка от Видин за София.“

„Мазния влак“ е нарицателно понятие – колкото весело, толкова и малко тъжно, от близкото минало.“

Това са гласове на хора, които помнят „мазния влак“, пътуващ нощем от Видин за София и изхранващ столицата във времена на обществено-политически катаклизми.

„Историята на „мазния влак“ я знам от спомените на моите родители, които са от различни места от Северозападния край. Така е наречен още веднага след Първата световна война. По това време вече линията е построена. В тези много трудни години след войната добива това название, затова защото по него тръгват земеделските производители с това, което са произвели – най-вече слънчогледовото олио, а също така закланите прасета, месото. Тази традиция си продължавала в годините и най-вече по време на Втората световна война, когато е имало конфискуване на продукти. Хората са криели животни, за да могат по някакъв начин да вържат двата края. Производителите от Северозападна България са пътували до София, за да си продадат продукцията: най-вече свинско месце, угоени гъски и патици, пилета и кокошки и столичани са ги посрещали още на Централна гара и се въртяла страшна черна борса, защото столичани са гладували, буквално, във военните години.“

„През всички видински селища, през Монтана, през Враца – някога така се е снабдявала София с манджи, с месо, със сланина. Всеки е влачил кошници, дамаджани и оттам тръгва името на „мазния влак“.

Повечето търговци пътували с нощния влак заради проверките, а  мнозина от „столичаните в повече“, пребивавайки по квартири в крайните квартали на София, са разчитали най-вече на продуктите, изпращани по „мазния влак“ от близки и роднини, разказват пазители на семейните спомени за „мазния влак“.

Щайги с чушки и кашони, пълни с буркани били част от есенния реквизит на „мазния влак“.

„Това беше може би най-препълненият влак, който някога съм виждала в живота си.“

„Българското село, българската провинция щедро мъкнеше на децата в София. Най-често се влачеха мазни неща – свинска мас някоя и друга тенекия, мръвките от прасето, печено агне. Хората произвеждаха, имаха, носеха. За празници, за делници. Тая тясна връзка – между родители и деца, между провинция и столица, наистина беше трогателна.“

Сега, когато провинцията отдавна не изхранва столицата, а Северозападът е наричан северозападнал, всички тези спомени звучат като легенди.

Има и колоритни истории, вероятно украсени с годините. Като тази за дядото с дамаджаната, която в претъпкания с правостоящи коридор била счупена неволно с мотика и, разливайки се на пода, десетте литра прекрасна гроздова ракия причинили пожар заради пушачите наоколо, който гасили на гара Враца. 

Историята на "мазния влак", съшита от отделни спомени, слушайте в звуковия файл.