Що е то хърди-гърди?

В България има само пет инструмента хърди-гърди и два от тях са притежание на Петър.

„Те се продават, има пазар за тях, но човек трябва да дебне да излезе нещо на прилична цена и след това да стиска палци при доставката да пристигне горе-долу във вида, в който очаква. Любовта ми към хърди-гърдито започна през 2003 година, когато бях в Англия като част от докторантурата. Там имах познат – Джеймс Макдоналд Рийд, който е гайдар, има интерес и към българска гайда и събира гайди от цяла Европа, с когото участвах в уъркшоп по танци. На него присъстваха мъж и жена, които свириха на хърди-гърди – едното беше auto, а другото беше високо, като това, което нося тук, в студиото. Тогава знаех за инструмента, но не го бях чувал как звучи на живо. Веднага поисках да го докосна и да имам свое. Минаха осем години преди да се сдобия с него. Около двайсетина са лютиерите в Европа, които изработват тези инструменти. А холандци правят нещо, което се нарича нърди-гърди. Те режат парчетата на CNC машина и човек може да си купи на доста прилична цена комплекта и да се опита да си го сглоби вкъщи или пък да си купи направо сглобено. Има хора, които правят записи и изнасят концерти с тях, така че ако човек достатъчно умело работи с дърво, може да се получи един приличен инструмент, далеч от добрите лютиерски образци, но все пак напълно използваем.”

Оказва се обаче, че хърди-гърдито не е чак толкова екзотичен инструмент. Той се използва от швейцарска фолк метъл група, шведски групи също правят музика с по-опростена негова версия. За историческото развитие на инструмента Делчев разказа:

„До ден-днешен има спорове откъде произлиза то – дали е дошло по-скоро през маврите в Испания или е изцяло европейска разработка. Най-ранните описания на инструмент, който работи на този принцип, са от XI-XII век. Има един фриз в катедралата в Сантяго де Компостела, което е потвърдено за най-ранно изображение на първата версия на този инструмент – органиструм. Той е дълъг и е предназначен за двама души – единият върти манивелата, а другият използва клавиатурата. Имало е три струни, два дрона и една мелодична струна. Тангентите или бутоните, чрез които се скъсява струната, са били не с натискане, а с изтегляне отгоре, което означава, че всъщност човек е нямало как да свири бързо на него.”

Петър Делчев започва музикалното си образование от китарата и сега е специалист по струнни инструменти. Но хърди-гърдито не е просто струнен инструмент, то има доста други качества и свойства – кое се е оказало предизвикателство за ентусиаста?

„Трудно беше, докато си обърна лявата ръка, понеже при китарата ръката минава под грифа и постановката е такава, че човек свиква да гледа какво прави ръката му, докато при хърди-гърдито ръката застава отгоре надолу върху клавиатурата и всъщност тя през цялото време е скрита от погледа. Отне ми много дълго време да свикна, че пръстите са обърнати, тоест високите тонове идват към първи и втори пръст, за разлика от китарата, при която ниските тонове на постановката са на първи и втори. Дясната ръка е нещо, което се учи на практика цял живот. Има книги, посветени на инструмента, като една от тях е може би около 400-420 страници и 300 от тях са за техниката на дясната ръка – тази, с която въртиш манивелата.”

Освен че е трудно човек да се сдобие с хърди-гърди, е сложно и да се научи да го използва:

„Има литература, но тя невинаги помага, защото много често, когато човек започне да учи нещо сам, усвоява някаква техника грешно – дали ще я види в клип или ще си я представи на базата на описания. Когато аз започнах, разчитах на описания, защото имаше много малко клипове и на тях почти нищо не се виждаше. Дясната ми ръка има нужда от доста корекции, но така или иначе няма от кого да се науча, така че борбата продължава бавно и внимателно и все някога ще завърши с победа на едната страна.”

„Получава се доста интересно при изпълнение на неравноделни ритми на гърди-гърди. На последния ни концерт с Ambient Folklore първата песен е неравноделна, в седем осми. Стандартните описани техники за дясна ръка не покриват неравноделни размери. Единственият неравноделен размер, който се описва в западната музика, е пет четвърти и той не се тактува по същия начин, по който ние тактуваме пет осми, тоест пайдушкото хоро.”

А що за животно е Ambient Folklore?

„Всичко започна през 2012-2013 година, когато се срещнахме с Евгени Чакалов погрешка. Той си мислеше, че си говори с друг Петър Делчев, и аз си мислех, че той е друг човек. След което казах, че така и така сме се срещнали, нека пък да пробваме нещо. И понеже към онзи момент вече имаше натрупани теми, които бяха излезли покрай работата с „Кайно Йесно Слонце”, но пък не ставаха за този проект, и двамата имахме интерес към средновековна и ренесансов тип музика, след което си поговорихме и решихме да се опитаме да пратим нещата, които са ни хрумнали, в тази посока. Започнахме да се събираме и да репетираме и в някакъв момент поканихме и Таня Йосифова, с която едно време свирихме заедно в „Исихия”. Малко я изненадахме, защото на една репетиция ѝ казахме, че всъщност първият ни концерт е след две седмици и има малко време да си разработи партиите. И две седмици по-късно бяхме на сцена, мисля че в „Студентски град”. От там нататък започнахме да разработваме разни теми, които ни бяха дошли наум. В албума, който записахме 2015 година и го издадохме тогава, влязоха и няколко композиции, които са наша музика, но използвахме оригинални текстове от XI, XII и XIII век.”

На какъв етап е развитието на „Исихия”?

„Последното събиране на „Исихия” беше за фестивала Transfiguration през 2015 година. През 2016-а Евгени Николов – вокалът на „Исихия” и в много голяма степен душата на групата, емигрира. Оттогава не сме обсъждали никаква възможност да се събираме, защото без него не става, опитвали сме, но без него не е „Исихия”.”

За португалската китара

„Португалската китара е странен инструмент, който има странна и дълга история. Инструменти от този тип се ползват в Португалия от XI-XII век. Има записи от XV-XVI век, че португалците са били големи почитатели на така наречения ситран, инструмент, който се е правил най-вече в Англия. Към XVII век инструмента, който тогава са използвали, самите португалци са го наричали английска китара. От него е еволюирала португалската китара, която в днешно време има две основни разновидности и е иконичният инструмент за фадо. Това е инструментът, който се свързва с фадо. Другото интересно нещо е, че фадо не е народна музика, въпреки че доста често това не се изяснява. Фадо е най-близкият еквивалент като функция, като зараждане до старата градска песен. Португалците имат друг фолклор, който не е особено популярен извън Португалия, като той е повлиял върху техниката на свирене на португалската китара, на някой от мелодиите. Техниката на дясната ръка е много специфична и много рязко я различава от почти всички инструменти – на португалска китара се свири само с палец и показалец. Хората, които са минали през тази школа, израснали са с тази култура, са в състояние да изсвирят неща, които биха били сложни за хора, които имат цялата класическа подготовка на дясна ръка, която теоретично позволява по-висока скорост. Но онези хора са ужасно бързи и ужасно сръчни. Два пъти съм бил в Португалия, два пъти съм гледал фадо на живо и двата пъти бяха хора, които свирят в кръчма, и двата пъти аз после по един месец не смеех да пипна португалската китара, защото това дето излизаше, нямаше нищо общо с това, което бях чувал.”

Всички инструменти, които притежава Петър Делчев, имат интересна история, но кой приема той за най-шантав?

„В категорията наистина странни и трудни слагам два инструмента. Единият е мандочелото, което е от фамилията на мандолините. В България, доколкото знам, мандочели има две, едното е в Петрич, а другото – в Пазарджик, в оркестри. Дълго се опитвах да си намеря мандочело и след като установих, че е почти невъзможно, поръчах да ми направят едно. Обадих се на Емилиан Лалев, попитах го дали може да ми направи такъв инструмент, той каза: „Да, ще мога” и изчезна. Три години и половина по-късно ми се обади и каза: „Аз съм готов, ако все още го искаш – мини да го вземеш”. Мандочелото, което той ми направи, има подгласници, което го прави много особено, тоест има 6 струни, които са вкарани вътре в грифа и които при свирене дават допълнително отзвучаване на инструмента. Освен това мандочелото се настройва като мандолина, само че е две октави по-ниско и позволява свирене на едни доста странни неща. Това е инструмент, с който аз все още се боря. Другият инструмент е нещо, с което не успях да се сборя, тоест не успях да просвиря – трапецовидна австрийска цитра. Интересен факт е, че целият саундтрак на класическия, черно-бял ноар филм „Третият човек” е записан на цитра от един виенчанин на име Антон Карас. Действието се развива в следвоенна Виена и това е филмът, за който Орсън Уелс получава „Оскар” за поддържаща роля, като лицето му се вижда на екран по-малко от 40 секунди в целия филм. Това наистина е великолепен филм, много красиво заснет, много интересен, с много добра актьорска игра, но има какво да се каже по отношение на сценария, защото той може да бъде намерен от днешна гледна точка за леко културно неприемлив. Но въпреки това си струва да бъде видян и да бъде чут.”

„Концертната цитра има малък гриф, мензурата е горе-долу колкото на мандолина, с пет струни, които са откъм тялото на свирещия. След тях следват в различните варианти на инструмента между 21 и 39 струни, на които човек може сам да си направи акомпанимента. Тази част от допълнителните струни, които са наредени на квинтови и квартови кръгове, се опасявам, че е от нещата, които на човек трябва да му покажат как да си сложи ръцете и трябва поне една година, докато ръцете усвоят правилната постановка. Човек трябва да придобие усет какво прави ръката му, докато грифовата част, свиренето на мелодията научих сравнително лесно. Другият голям проблем е, че там палецът свири върху мелодичните струни, а три пръста правят акомпанимента и ритмиката на палеца и на другите три пръста може да се различава тотално. Това не е като при пианото, при което едната ръка прави едно, другата ръка прави друго. При цитрата пръстите на една и съща ръка се налага да правят нещо различно. Австрийските цитри са познати в България. На практика във всеки втори антикварен магазин ще се намери цитра. Но няма никаква литература по въпроса и мисля, че вече няма и живи хора, които могат да свирят на този инструмент. Имаше един възрастен арменец в Пловдив, с когото аз се запознах, но него вече го мъчеше много артритът. Той ми каза: „Мога да покажа, но много ще ме боли и предпочитам да не го правя”. От събираческите записи има записани две села в Монтанско, в които цитрата е била използвана като народен инструмент. Те са обаче само аудиозаписи и са някъде по фондовете. Аз не съм успявал да стигна до тях. Няма записано описание на техника или нотен текст. Щом са влезли в България и тук ги има, явно някой ги е ползвал, но това е изгубен епизод.”

„Гласхармониката е едно от нещата, по които аз много „точех лиги”, но така и не успях да се докопам. Дори не съм пипал такова нещо. Знам къде има три различни, но и трите са в музеи и човек може да ги гледа, но не и да ги докосне. Гласхармониката е инструмент, който е подобрение на така наречената стъклена лира. Стъклената лира представлява комплект чаши с различни размери, които човек като си намокри пръста и търка по ръбовете им, издават определен тон. Настройва се като се добавя или се отнема вода и комплектите варират между 20 и мисля че най-големият, за който аз съм чувал, беше към 70 чаши. Инструментът е бил много любопитен и се е показвал по време на приеми. Когато Бенджамин Франклин посещава Европа, вижда такова нещо и след дълго мислене при завръщането си в Съединените щати решава, че има по-добър начин това нещо да бъде конструирано – да бъде поставено така, че да бъде по-лесно за изпълнителя. И конструира така наречената гласхармоника, която представлява един шпиндел, тоест една ос, на която има нанизани стъклени купи. Те се задвижват със система, подобна на шевна машина. Първите са задвижвани от втори човек, който върти манивела на ръка, но така или иначе по-популярните са с педалната система. Изпълнителят трябва много хубаво да си е измил ръцете, защото ако по ръцете му има мазнина, пръстите ще се хлъзгат по ръбовете и няма да издават звук. Заради това обикновено се използва вода с разтворен в нея талк и при развъртането на оста човек си потапя ръцете и започва да свири подобно на пиано. Там, където на пианото биха били черните клавиши, при гласхармониката има златисти пръстени, самите купи са маркирани със златисти пръстени, така че човек да може да вижда какво свири и да му е по-лесно.”

Защо Петър има над 50 музикални инструмента, откъде идва тази страст?

„Когато бях на около 7 години започнах с класическа китара в читалищна школа. Майка ми и баща ми ми купиха първата китара и не ме оставиха да се откажа от нея, за което много им благодаря. След което свирих в китарния оркестър в Ловеч, свирих в разни метъл и алтърнатив групи и така, докато се срещнахме с Евгени Николов и се събрахме за „Исихия”. Тогава Евгени каза: „На мене тука ми звучи това нещо да се изсвири на тамбура”. Тогава аз взех назаем от приятел първата тамбура, която бях пробвал, настроих я като китара, оказа се, че наистина така се настройва, но тогава не го знаех, и започнах да пробвам. Изведнъж се оказа, че различният звук ме кара да мисля по друг начин. Начин, различен от всичко, което съм правил на китарата. И постепенно започнах да търся това усещане все повече през други инструменти. После беше чело тамбурата, което ми стана за много дълго време основен инструмент. Когато се сблъсках с хърди-гърдито пък, чувството беше, че звукът му ме кара да мисля за друг тип музика, каквато не съм правил до момента. Цитрите, когато ги видях за първи път, бях също по този начин. В борбата с тях аз изгубих. Имам доста голяма колекция перкусии, които са събирани по същия начин – заради идеи, които са ми идвали от това как звучи определено нещо. За тях откровението беше музиката на Питър Гейбриъл към „Последното изкушение на Христос”. Оказа се, че там има ужасно много малки тънки звуци, които звучат някъде отзад, но всъщност правят по-голямата част от впечатлението, което човек добива, слушайки тази музика, почти неусещайки, че ги има.”

Усетете всички обичайни и необичайни звуци в разказа на Петър Делчев като си пуснете интервюто от файла.