България в моя живот: Зузана Пиптова – словачката с балканска душа

Ансамбъл „Игриво изкуство” – „Отче наш”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Ансамбъл „Игриво изкуство” – „Старинен танц”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Ансамбъл „Игриво изкуство” – „Любов”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Младежката банда „Последвай ме” – „Значение”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Приказката на Зузана Пиптова започва през 1985 г. в Словакия. Тя се ражда в семейство на двама музиканти. Детските й спомени се пресичат на пътищата на три континента. Обикаля Европа, САЩ и Австралия като част от семейния ансамбъл Musa ludens (в превод от латински „Игриво изкуство”). Заедно с родителите и двете й по-големи сестри представят възстановки на старинна музика от IX до XVII век. Тяхното изкуство влиза в учебниците по музикология в Словакия.

© Снимка: личен архив
Този живот ми даде възможността да се науча на дисциплина, да съм подредена и да не оставям нещата наполовина свършени, а да давам винаги сто процента от себе си – споделя Зузана. – Всяко едно представление беше озаглавено с името на нашето семейство и ако се провалиш, ти всъщност излагаш името си, което е един вид визитна картичка. Хората не се интересуват дали си дете и ти е лошо на сцената, зрителят иска да види това, за което си е платил. Това детство ме научи, че когато имаш мечта, колкото и да е различна от тази на останалите, по-добре да я следваш, защото да си единствен не означава единствено да си сам, а и да си уникален, да си искан, защото предлагаш нещо нетрадиционно, казва 26-годишната словачка.

Характерът на младата дама се проявява и в решението й да продължи средното си образование в българската гимназия в Братислава, родния й град. Може би подсъзнателно тя иска да възстанови прекъснатата връзка с България. Като дете няколко лета е прекарвала на нашето Черноморие. Освен това, България е екзотична страна за хората от Централна Европа, а Зузана харесва нетрадиционните неща. Има прекалено много хора, които се занимават в дадена област, аз обичам различното и затова се чудех дали да запиша българска или унгарска гимназия – разказва словачката. – Определено спечели славянското, защото Унгария е южната ни съседка и ни е добре позната като нация, история и език.

След като завършва българската гимназия, вече с усвоен език, български тертип на обучение и куп информация за нашата страна, тя решава, че е логично да продължи обучението си в България. Родителите ми обаче смятаха, че все още не съм готова да излетя от семейното гнездо, или поне не толкова далече, а именно в България. В Централна Европа доминира стереотипът, че България е място на мафиоти, корупция и проблеми. Като цяло погледът към Балканите е негативен.

Зузана записва българска филология в Прага, която не завършва. По-късно започва обучение по Югоизточноевропейски изследвания. Оказва се обаче, че научният й път към Балканите отново минава през България. Пристига в София по програмата за обмен на студенти „Еразъм” и започва магистърски изследвания по Югоизточноевропейски въпроси в СУ „Св. Климент Охридски”. Изключително много ми хареса начинът, по който се преподава в Историческия факултет и във Факултета по славянски филологии в СУ. Мога да твърдя, че чрез България проявих интереса си към Балканите, казва Зузана.

Запознавайки се с България и околните държави от историята и географията, които изучавахме в българската гимназия, започваш да вникваш повече в нещата и осъзнаваш, че досегашната ти гледна точка върху определен регион е била формирана изцяло въз основа на някакви стереотипи, които може би са близки за хората от твоята държава, но в никакъв случай не отговарят на действителността. Същото е и на Балканите, където преобладава широкото мнение, че всички в Централна и Западна Европа сме изключително образовани и богати, няма дупки по пътищата, няма просяци, няма малцинствени проблеми и, общо взето, е място-мечта за всеки човек. Учудвам се тогава какво правят все още хората на Балканите, защо няма масова емиграция в тези толкова прекрасни държави. Опознавайки тукашната действителност, ти вече не се притесняваш, че не разбираш. Осъзнаваш, че тези хора се държат или системата работи по свой си начин… И вече имаш отговор на въпроса „защо”.

За Зузана въпросителната „защо” се е превърнала в лайтмотив на общуването й със света. Госпожицата от Словакия е истински полиглот – говори почти всички славянски езици. Наследява рутенски от баща си (езика на малцинството в Рутения, Източна Словакия). Впечатлява с перфектен български. Но и има дарбата да намира общ език с всеки. Както казва тя самата, „винаги се опитвам да говоря на езика на моя събеседник, не само на лингвистичния, но и на социалния”. Въздържа се да прави визитна картичка на България. Може би защото е изследовател, а не турист в страната ни. Споделя, че когато се прибира в Словакия, най-много й липсват българските продукти – плодове, зеленчуци и сирена.

В свободното си време Зузана чете и обича да пее. В Словакия е участвала в младежката банда Acharai (в превод от иврит „Последвай ме”). Но не само сцената, а и фотографите я харесват. Работи като фотомодел на свободна практика. Отскоро нейни снимки се появяват по тениските на нейните близки и приятели. Зузана впечатлява с мъдрост и пленява с усмивка. Дали в това се крие нейната формула за щастието?

Когато бях малка, моята кръстница много държеше да имам дневник, в който близките ми да вписват мъдри думи. Тя ми посвети една страничка за усмивката. В нея беше написала, че усмивката е най-ценният подарък, нищо не струва, а дава страшно много. Още тогава запомних, че една усмивка наистина може да ти отвори врати, където и да почукаш. Хората реагират на усмивката. Винаги ги гледам в очите, които са вратата към душата на човека. Важното е човек как се чувства, а това именно се проявява в очите, а след това в действията му. Формулата за щастие може би е човек не да прави каквото иска, а да иска каквото прави. Това означава да се опиташ да погледнеш в настоящето и да оцениш всички неща, които имаш. Хората винаги гледат някъде през прозореца и си мечтаят за нещо, което е толкова далече, вместо да видят, че при жажда точно до тях има вода или че има един портокал, когато са гладни. Че до тях има хора, които ги подкрепят, независимо дали са рошави или нагласени. Това са дребните неща, които важат, а не парите, не статусът, не някакви други атрибути на съвременното общество, които постоянно се прокарват като много важни и от голямо значение. Именно малките неща правят големите неща. Малките камъчета, които са наслагани в основата, през които вече нищо не може да премине и да събори сградата.