„Кайно йесно слонце" е нашето усещане за музика" – Веселин Митев

Веселин Митев в редакцията на Радио България.
Снимка: Албена Безовска

Познаваме Веселин Митев от „Исихия“. Музикантите в тази група твориха заедно около десетилетие, оставяйки оригинални пиеси. Основната посока, в която експериментираха, беше преплитането на елементи от църковно-славянската музика и българския фолклор. „Кайно йесно слонце“ – авторският проект на Веселин, се появи паралелно с работата му в „Исихия“. През последните години все по-голяма популярност придобива и групата, носеща същото име. Предстои издаването на „Реквием за Белия вятър“ – първия албум на „Кайно йесно слонце“. Музика от него можете да чуете в звуковите файлове.

Веселин Митев е завършил Националната гимназия за приложни изкуства в Трявна и Софийския университет. По образование е учител по рисуване, но винаги е работил като свободен артист. Занимава се с дърворезба, изработване на мебели. И с музика, която от години съпътства живота му. Първо го увлича магическият звук на каба гайдата – най-характерния инструмент от Родопската фолклорна област. Отива в този край на страната ни, за да слуша надсвирването в село Гела.

© Снимка: Личен архив

Глинената къща на Веселин Митев в село Долен.

Купува първата си гайда от легендарния изпълнител Дафо Трендафилов. По-късно започва да свири на арменски дудук и кавал. Заедно с приятели от Смолян сформира група. Свирят в ресторанти, акомпанирайки различни народни певици. „Това беше най-сериозната „шлифовка“ за мен. Много е важно да съпровождаш певци. Те са носителите на цялото богатство от мелодии, на това истинско море от фолклорни образци. Ти трябва да се научиш да следиш дъха, фразата и да правиш отсвирите (инструменталните части между вокалното изпълнение)“ – казва Веселин.

© Снимка: Албена Безовска

Веселин Митев на сцената.

 „Кайно йесно слонце“ – заглавието на проекта, е цитат от родопска песен.  Веселин я познава в изпълнението на Младен Койнаров. В нея се разказва за млади хайдути, които излизат в планината. Описани са сабите им – те светят в гората „кайно йесно слонце – като ясно слънце“. Всъщност така се нарича един солов албум на Веселин. Първият в кариерата му на музикант. Записан е преди повече от 12 години, сега предстои преиздаването му. Ето и подробности за формацията, с която работи в момента.

„В началото бяхме около десет човека, но не е възможно да се работи в голяма формация без диригент. Затова постепенно намалихме състава – в търсене на повече пространство за музиканта, за разгръщането на всеки. В момента сме петима. Петър Делчев свири на бас тамбура. Той е изключителен колекционер на струнни инструменти, много образован човек в различни области. Станислав Стоянов е на перкусии. Юлия Узунова – на клавишни, Алексей Цветанов – програминг с ударни, а аз свиря и пея. Музиката, която изпълняваме, е медитативна, пиесите са дълги – почти всички са с времетраене над десет минути.“

 

© Снимка: Личен архив

Дърворезбована врата от глинената къща.
Професията на дърворезбар е самотно занимание. „Не съм свързан с голяма колегиална среда и понякога се чувствам като „свободен електрон“. Затова търся работа в екип“ – споделя изпълнителят. Често Веселин изработва и декори за кинопродукции, където попада сред интересни личности. Но музиката е онази територия, в която истински се среща с другите.

„Правим това, което усещаме. Има музика „за главата“, „за сърцето“, „за краката“. Има и хора за всяка от тях. В началото се притеснявах, че програмата ни е издържана в един стил, няма много динамични пиеси. Стараем се да включваме и по-ритмични, но цялостното настроение наистина е меланхолично. Може би защото черпим идеите си основно от родопския фолклор. Песните там са умерени или бавни. Поне в по-голямата си част. Винаги се опитваме да запазим мелодията близо до първоизточника, но аранжиментите са наши. В Родопите аз определено намерих себе си. От десет години строя къща в едно село в западния дял на планината. Покривът е с тикли – каменни плочи, стените съм измазал с глина. Отидох в Родопите да търся музика, но намерих и къща. Много е голяма, до една река е. Започнал съм и каменен амфитеатър. Искам да основа там арт център. Правил съм и преди опити да живея като горски човек – в къща, „кацнала“ в клоните на едно дърво в Симеоново, близо до София. Живях там повече от година. Беше прекрасно. Но в голямата къща в Родопите можеш да посрещнеш повече приятели. Когато се завръщам в града след продължителен престой на село, имам чувството, че пътувам през времето. Там е реката, музиката, красотата. Всичко е старинно, автентично. Градският живот понякога ми изглежда много мизерен. Мечтая си да дойде време, в което ще мога да съм там по-дълго.“
Още от рубриката

Бързото намаляване на населението насочва вниманието към качеството на човешките ресурси, с които разполагаме

Макар населението в страната ни да намалява с бързи темпове, апокалиптичните прогнози, че българите ще изчезнат като нация, са неоснователни. В това уверяват изследователи на демографските проблеми от БАН и припомнят, че в периода след..

публикувано на 19.11.18 в 13:50

75 на сто от българските потребители искат да плащат в магазините чрез смартфона си

Около 75 процента от българските потребители искат да плащат със смартфона си, вместо с платежна карта или кеш, показва проучване на картов оператор за България. Според данните най-голям интерес към тази услуга има сред хората на възраст между 18-22 и..

публикувано на 18.11.18 в 08:00

17 ноември - Световен ден на недоносените деца

В България всяка година се раждат между 6000 и 6500 недоносени деца, т. е. едно от десет бебета е родено преждевременно. Това са данни на Световната здравна организация, защото, за съжаление, в нашата страна не съществува официален регистър на..

публикувано на 17.11.18 в 08:00